В ушите му нещо оглушително бучеше. Нямаше представа, дали е въображението му, или неговата изострена чувствителност, или пък смъртта вече посягаше към него. Предпазителят щракна като настъпена в гората съчка. Звукът от свистящия между зъбите му въздух беше свиренето на вятъра в тунела. Сърцето му блъскаше като барабан. Чуваше се и някакъв пронизителен звън, не в ушите му, а в пространството между тях, който се издигаше на спирали — нагоре и нагоре и му мина налудничавата мисъл, че всъщност това е грохотът на мозъчните вълни…
С едно мъчително, конвулсивно усилие той се изправи на крака и същевременно нададе писък. После се втурна напред. Краката му бяха направени от пера. Пръстът на войника замръзна, притиснал спусъка и побеля от напрежение. Той хвърли поглед на закачения на колана портативен компютър, който бе снабден с радарно устройство. Гарати бе попаднал веднъж на статия за тях в „Попюлър Меканикс“. Там се твърдеше, че компютрите били в състояние да изчисляват скоростта на всеки отделен Участник с точност да четвъртия десетичен знак.
Пръстът на войника се отпусна.
Гарати намали темпото до бърза крачка, имаше чувството, че устата му е пълна с памук, сърцето му блъскаше като парен чук в напрегнат ден. Ярки звезди подскачаха пред очите му и в първия момент той си помисли с ужас, че всеки миг ще изгуби съзнание. Но това усещане премина. Краката му крещяха болезнено, лишени от законното си право на почивка. Той стисна зъби за да се пребори с болката. Големият мускул на левия крак все още тревожно потръпваше, но вече не му се налагаше да куца. Поне засега.
Той погледна часовника си. Беше 2:17 следобед. През следващия един час от смъртта ще го делят само две секунди.
— Добре дошъл отново в страната на живите — рече Стебинс, когато се изравни с него.
— Благодаря — отвърна вдървено Гарати. Почувства, че го залива вълна на негодование. Щяха да продължат да вървят дори ако той бе получил картон. Никакво сълзи за него. Само едно име и номер, които ще влязат в официалния протокол — ГАРАТИ, РЕЙМЪНД, #47, ЕЛИМИНИРАН НА 218-ТАТА МИЛЯ. И няколко прочувствени статии в местните вестници. ГАРАТИ Е МЪРТЪВ, ГОРДОСТТА НА МЕЙН СТАВА 61-ВАТА ЖЕРТВА!
— Надявам се че ще спечеля — промърмори Гарати.
— Мислиш ли, че ще можеш?
Гарати си спомни за лицето на русокосия войник. В него имаше толкова чувство, колкото в чиния с картофи.
— Съмнявам се — рече той. — Над главата ми висят три предупреждения. А това значи, че съм вече вън от играта, не мислиш ли?
— Последното предупреждение можеш да го наречеш жълт картон — отвърна Стебинс без да откъсва замислен поглед от краката си.
Гарати отново ускори крачка, двете секунди тежаха в душата му като воденичен камък. Следващият път няма да има предупреждения. Нито пък ще има време някой да каже: „Стегни се, Гарати, че иначе лошо те чака“.
Той настигна Макврайс, който се оглеждаше тревожно.
— Вече мислех, че си вън от играта, друже — рече Макврайс.
— И аз така мислех.
— Толкова близо ли беше?
— На две секунди.
Макврайс подсвирна беззвучно.
— Точно сега за нищо на света не бих се сменил с тебе. Как ти е кракът?
— По-добре. Извинявай, сега не мога да говоря. Ще отида за малко напред.
— На Харкнес това не му помогна.
Гарати поклати глава.
— Трябва да съм сигурен, че се движа с по-голяма скорост.
— Добре. Искаш ли компания?
— Ако имаш излишна енергия.
Макврайс се разсмя.
— От мене времето, от теб парите, гълъбче.
— Да тръгваме тогава. Че иначе току виж пак съм се отпуснал.
Гарати ускори крачка докато накрая краката му започнаха да се бунтуват и не след дълго двамата с Макврайс вече бяха в челните редици. Имаше празно пространство между втория подред — момче със злобно изражение на име Харолд Куинс и момчето с коженото яке, чийто брат наскоро бе загинал. Джо. Отблизо, лицето му имаше бронзов цвят. Очите му бяха вперени равнодушно в хоризонта. Множеството ципове по якето му подрънкваха, сякаш едва доловим звук от далечна музика.
— Здравей, Джо — кимна му Макврайс и едва се сдържа да не попита: „Как си сега?“
— Здрасти — отвърна кратко Джо.
Задминаха го и пътят напред беше техен, просторна двупосочна лента, изпръскана с петна от масло и пресечена по средата от затревен участък, а от двете страни се издигаше гъстата стена на тълпата.
— Напред и все напред — изрецитира Макврайс — Напред, христови войни, във свята война. Да си го чувал някога това, Рей?