— И никакви допълнителни сведения докато не мине финалната дата, на която би могъл да се откажеш — кимна Макврайс, но по думите му някой би могъл да си помисли, че тази финална дата е била преди много години, а не само преди няколко дни. — Така е. Искат те да разбъркват картите до края.
Някой в тълпата току що бе пуснал цяла фротилия от разноцветни балони. Издигаха се в небето като дъга от жълти, червени и зелени цветове. Силният южен вятър бързо ги отнесе далеч от тях.
— Мисля че си прав — рече Гарати. — Всички седяхме пред телевизора, когато Майорът изтегляше имената. Бях номер седемдесет и три. Направо паднах от стола. Просто не можех да повярвам.
— Мислеше си, че не става дума за теб, нали? — клатеше глава Макврайс. — Че тези неща винаги се случват с други.
— Да, точно такова чувство. После всички впериха погледи в мен. Съвсем различно бе от тържествената вечеря, с помпозните речи, тортата и какво ли не още. Джен…
Той млъкна. Защо да не го каже? Колко неща бе казал. Какво значение имаше. Не след дълго или той, или Макврайс ще е мъртъв. Най-вероятно и двамата.
— Джен каза, че ще направи всичко за мен, че ще изпълни всяко мое желание, винаги, каквото и да е то, само и само да се откажа на финалната дата — 31 април. Рекох й, че това ще ме накара да се почувствам като опортюнист, като жалък нещастник, а тя се разгневи и ми отвърна, че по-добре това, отколкото да съм мъртъв и после се разплака. Плачеше и ме молеше — Гарати вдигна очи към Макврайс. — Не зная. Бих направил за нея всичко. Но не и това… това не можех. Сякаш в гърлото ми беше заседнал камък. Не след дълго тя разбра, че няма да кажа: „Да. Добре. Ще се обадя на телефон 800.“ Или поне започна да разбира. Може би както и аз бях започнал да разбирам, което — Бога ми — никак не беше добре.
Той преглътна.
— После дойде ред на доктор Патерсън. Той е диагностик, има ужасно логичен ум. Рече ми: „Виж какво, Гарати. Ако се вземе пред вид основната група и резервите, шансовете ти за оцеляване са петдесет към едно. Не постъпвай така с майка си, Рей.“ Държах се вежливо с него доколкото можех, но накрая му казах да се омита. Казах му, че неговите шансове да се ожени за мама също не са по-добри, но че не съм го видял да се отказва.
Гарати пракара ръка през сплъстената си коса. Вече беше забравил за границата от две секунди.
— Божичко, ако знаеш само как се ядоса. Пенеше се от гняв и крещеше, че щом съм решил да разбия сърцето на мама, това си е моя работа. Каза ми, че съм упорит като… пън, мисля че точно така ме нарече, сигурно така си нарича пациентите, или кой знае какво. Не зная. Попита ме, дали ми е хубаво като разбивам живота на мама и на едно толкова добро момиче като Дженис. Аз пък му отвърнах с най-неоспоримата логика.
— Така ли? — усмихна се Макврайс. — И каква е тя?
— Казах му, че ако не се разкара ще го прасна.
— А майка ти?
— Тя не каза нищо. Мисля, че не ми вярваше. А и мисълта за онова, което мога да получа, ако спечеля. Наградата — всичко, което си поискаш до края на живота си — може би това я бе заслепило по някакъв начин. Имах брат — Джеф. Той умря от пневмония на шест години — може и да ти прозвучи жестоко, но ако не беше умрял не знам как щяхме да свързваме двата края. И… все ми се струва, че тя си мислеше: „Ако той спечели, най-сетне ще се измъкнем от калта“. Майорът е чудесен човек. Само това повтаряше. „Сигурна съм, че ще ти позволи да напуснеш играта, ако му разкажеш за нас.“ Но ти сам знаеш — откажеш ли се, изходът е само един, както и ако говориш против Дългата разходка. А след това ми се обадиха по телефона и разбрах, че съм избран за Участник. Че съм в основната група.
— Аз не бях.
— Не беше?
— Не. Дванадесет от основаната група се възползваха от правото на отказ на 31 април. Аз бях резерва номер 12. Обадиха ми се в 11 вечерта, преди четири дена.
— Исусе! Така ли било?
— А-ха. Представи си.
— И сега… съжаляваш ли?
Макврайс сви рамене.
Гарати хвърли поглед на циферблата. Беше 3:02. Всичко беше наред. Сянката му, издължена от следобедното слънце, се движеше по-уверено. Един хубав, ведър пролетен ден. С краката му вече всичко бе наред.
— Все още ли мислиш, че можеш просто… да седнеш? — попита той Макврайс. — Вече надживя повечето от тях. По-точно шейсет и един.
— Колко съм надживял аз, или ти, това няма никакво значение, мисля. Идва един момент, в който човек загубва желание. Тогава вече няма никакво значение какво мислиш, разбираш ли? На времето много обичах да мацам с маслени бои. Не бих казал, че не ме биваше. После един прекрасен ден — бинго. Не се уморих, просто спрях. Бинго. Нямах никакво желание да продължавам дори минута повече. Предишната вечер си легнах и желанието да рисувам беше в мен, а на следващата сутрин го нямаше.