— Изкуството да останеш жив едва ли може да се квалифицира като хоби.
— Трудно ми е да се съглася с теб. А какво ще кажеш за скачачите от високи скали? За ловците на хищници? За алпинистите? Ако искаш можем да вземем за пример и някой затъпял работник във фабрика, който си прекарва съботните вечери като търси с кой да се сбие в бара. Във всички тези примери нима не става дума за превръщане на изкуството да оцелееш в хоби? В забавна игра.
Гарати не отвърна.
— Трябва да ускорим крачка — продължи с тих глас Макврайс. — Губим скорост. Не можем да си го позволим.
Гарати ускори крачка.
— Баща ми е съдружник в едно автокино — рече Макврайс. — Заплаши ме, че ще ме върже и ще ме натика в мазето, ако не се откажа да учавствам в Дългата разходка. Каза, че не му пука от никакви Бригади.
— И ти какво направи? Зае се да го убеждаваш ли?
— Нямаше време за това. Когато ми съобщиха по телефона, че ще учавствам, оставаха не повече от десет часа. Осигуриха ми самолет и кола, да ме докара до летището на Прескю айл. Баща ми крещеше и заплашваше, а аз само си седях и кимах послушно. Не след дълго на вратата се почука и когато мама отвори, на прага стояха двама едри и страшни на вид войници. Човече мили, толкова страшни бяха, че сигурно можеха да спрат часовник с поглед. Тате ги погледна уплашено и после ми рече: „Пити, по-добре да се качиш горе и да си приготвиш скаутската раница.“ Макврайс нагласи раницата на гърба си и се разсмя при спомена за тази сцена. — Не след дълго вече летяхме със самолета, цялото семейство, дори малката ми сестричка Катрина. Тя е само на четири. Кацнахме в три сутринта и веднага след това поехме към старта. Струва ми се, че Катрина беше единствената, която наистина разбираше какво става. Тя непрестанно повтаряше: „Пит отива на приключение“. Макврайс несръчно плесна с ръце. — Настаниха ги в хотел в Прескю айл. Не искаха да се прибират вкъщи, докато не приключи всичко. По какъвто и начин да приключи.
Гарати си погледна часовника. Беше 3:20.
— Благодаря — рече той.
— Задето отново ти спасих живота ли? — Макврайс се разсмя щастливо.
— Да, точно за това.
— Сигурен ли си, че това може да се нарече услуга?
— Не зная — Гарати се замисли за миг. — Ще ти призная едно нещо обаче. За мен вече нищо няма да е както преди. Става дума за микроскопичния резерв от време, с който разполагах. Дори когато над главата ти не висят никакви предупреждения, между теб и сенчестия гроб има само две минути. Това никак не е много.
Сякаш за потвърждение на казаното, екнаха няколко изстрела. Простреляният Участник се просна с тънък, дрезгав писък, като сгащена за врата пуйка, преди да я заколят. От тълпата долетя нисък, басов стон, който би могъл да бъде израз едновременно на уплаха, печал, или сексуално удоволствие.
— Ужасно малко е — съгласи се Макврайс.
Двамата вървяха рамо до рамо. Сенките им ставаха все по-дълги. Из тълпата вече се мяркаха жилетки, сякаш някой магьосник ги бе измъкнал от вълшебната си шапка. Веднъж Гарати мярна дори тъничкия синкав дим от лула и това му навя сладки, уютни спомени за баща му. Един мъничък пудел внезапно се отскубна от прегръдките на стопанина си и се понесе по пътя. Червената му найлонова каишка се влачеше по асфалта зад него, розовият му език се полюшваше, от устата му течеше пяна. Пуделът се спря, после започна бясно да преследва опашката си и беше застрелян, когато се хвърли със замаян поглед към Пиърсън, който изруга гневно войника. Ударът от тежкокалибрения куршум го преметна почти в краката на тълпата и кучето остана да лежи там, дишайки тежко, с широко отворени, невиждащи очи, насочени към небето. Никой не смееше да признае, че кучето е негово. Най-накрая едно малко момченце се прокрадна през полицейския кордон, излезе на единия край на пътя, спря се край кучето и заплака. Към него се приближи един от войниците. Майката на момчето нададе уплашен писък в тълпата. За един ужасяващ миг Гарати си помисли, че войникът ще застреля детето, както бе застрелял кучето, но войникът просто избута с бездушно изражение момчето обратно в тълпата.
В 6:00 следобед слънцето докосна хоризонта и небето се обагри в оранжево. Захладня. Участниците започнаха да повдигат яки. Зрителите потропваха с крака и търкаха ръце.
Коли Паркър регистрира поредното си оплакване от проклетото време на щата Мейн.
„Към девет без четвърт ще стигнем Оугюста — помисли си Гарати. — а от там до Фрипорт е една крачка.“ При тази мисъл го налегна депресията. И после какво? Ще я видиш за две минути, ако разбира се не я пропуснеш в тълпата — Боже опази. И после какво? Да се откаже?