Изведнъж го завладя странната увереност, че Джен и майка му няма да са там. Само децата от училище ще го чакат, нетърпеливи да зърнат обладания от жажда за самоубийство чудак, който е отраснал в техните редици. И Женският кръжок. Те със сигурност ще присъстват. Членовете на Женския кръжок за взаимопомощ го поканиха на чай само два дни преди началото на Дългата разходка. В онези древни времена.
— Хайде внимателно да се върнем назад — предложи Макврайс. — Ще го направим бавно, докато ни настигне Бейкър. Искам в Оугюста да влезем заедно. Като тримата мускетари. Какво ще кажеш, Гарати?
— Съгласен — кимна Гарати. Предложението му се стори добро.
Започнаха неусетно да изостават и не след дълго злобарят Харолд Куинс отново се озова начело на парада. Разбраха, че са сред свои хора, когато Ейбръхам им подвикна с мрачен глас:
— Решихте значи най-сетне да се върнете на село при баба и дядо?
— Исусе, ама той наистина прилича на дядо — възкликна Макврайс облещил очи в изтерзаното, небръснато от три дена лице на Ейбръхам. — Особено на тази светлина.
— Преди много, много години — пое в същия тон Ейбръхам и за миг им се стори, че някакъв зъл дух го е обсебил и говори през устата му. — нашите прадеди стъпили на този континент… о, по дяволите. Забравих останалото. Трябваше да го научим наизуст в осми клас по история, за да получим шестица.
— Лицето на нашия храбър праотец и душевността на сифилистичната маймуна — тъжно поклати глава Макврайс. — Ейбръхам, откъде ти дойде наум до говориш подобни дивотии?
— И прокарах си път дотук — рече с приповдигнат глас Ейбръхам. Той понечи да продължи, но карабините го изпревариха. Не чуха познатото сгромолясване на трупа.
— Това беше Галант — рече Бейкър, като погледна назад. — Цял ден върви без да дойде в съзнание.
— Значи дотук си прокара път — подхвърли Гарати и сетне се разсмя.
— Да — кимна Ейбръхам, прокара ръка нагоре по бузата си и разтърка с юмрук едното око. — Сещате ли се за съчинението?
Всички кимнаха. Стандартна част от психологическия преглед беше написването на съчинение на тема: „Чувствате ли се подготвен да вземете участие в Дългата разходка?“ Гарати внезапно усети, че нещо топло се стича по дясното му ходило и се зачуди дали е гной, кръв, пот или смес от всичко това. Не чувстваше никаква болка, макар чорапът му да бе скъсан.
— Ами, — продължи Ейбръхам — аз например не се чувствах подготвен да учавствам в каквото и да било. Решението да се явя на изпит беше съвсем моментно. Бях тръгнал на кино и случайно минавах покрай гимнастическия салон, където провеждаха изпита. Знаете, че за да ви пуснат вътре трябва да покажете на вратата Разрешителното за работа. Съвсем случайно носех моето в този ден. Ако не го бях взел, едва ли щях да се помъкна обратно към къщи заради него. Щях да си отида на кино и сега нямаше да съм тук, на крачка от смъртта и в такава веселяшка компания.
Всички го гледаха мълчаливо.
— Минах на прегледа, не срещнах никакви проблеми при събеседването и после ми дадоха тези прословути три бели листа със споменатия въпрос отгоре. „Моля отговорете на поставения въпрос максимално обективно и честно, като използвате не повече от 1500 думи“. Божичко мили, рекох си аз. Всичко преди това ми се стори ужасно забавно. Някои от въпросите дори ме накараха да се разсмея.
— Да — имате ли често запек? — рече със сух глас Бейкър. — Или пък — често ли ползвате очистително?
— Да, да, подобни дивотии — съгласи се Ейбръхам. — Тоя тъп въпрос за очистителното ми бе изхвърчал от главата. Та всичко това вече го бях минал без проблеми и ето че пред мен стоеше задачата да напиша съчинение за това, дали се чувствам подготвен за да учавствам. Нищо не ми идваше на ум. И ето че не след дълго се появява някакъв тъпанар в армейска униформа и обявява на висок глас: „Остават пет минути. Ако обичайте, привършвайте вече!“ Грабнах химикалката и написах: „Чувствам се подготвен за да участвам в Дългата разходка защото аз съм един нещастен копелдак и този свят ще е много по-добър ако мене ме няма, освен ако разбира се не спечеля и стана богат и в такъв случай ще си купя Ван Го и ще си го окача във всяка стая на моя палат и ще си поръчам шейсет курви от екстра класа и за нищо няма да ми пука.“ Помислих малко върху написаното и после добавих в послеслов: „На всичките шейсет курви екстра класа ще им дам пенсии, когато остареят“. Сигурен бях, че моето съчинение направо ще им разгони фамилията. И ето че след близо месец — когато вече съвсем бях забравил за изпита — един ден получих съобщение, че съм одобрен. За малко да си осера дънките.