А Участниците — не, струните не бяха скъсани, само се бяха разстроили. Всички крещяха възторжено, с пресипнали, едва доловими гласове, всичките тридесет и седем, които бяха останали. Тълпата не би могла да чуе тези крясъци, но необяснимо как тя ги чу и разбра, че и тази година за пореден път се бе затворил кръгът между култът към смъртта и желанието да се срещнеш очи в очи с нея. И в този миг тълпата обезумя напълно и по редиците й се понесоха спазми от конвулсивни напъни. Гарати внезапно почувства остра, пронизваща болка в лявата гръдна половина, но нищо не можеше да заглуши възторжения му вик, дори съзнанието, че е на края на силите си. От гибел ги спаси един Участник с трескав поглед на име Мълиган, който се отпусна на колене, със затворени очи и притиснати към слероочията юмруци, сякаш се мъчеше да задържи с ръце мозъка си. Той се просна напред по лице, и върхът на носа му се обели като размекнат от вода тебешир по черната дъска. „Колко странно — помисли си в този момент Гарати — може да се каже, че направо си е изтъркал носа от ходене“. А само миг по-късно на Мълиган му бе оказана милостта да бъде застрелян. Но след този случай Участниците спряха да крещят. Гарати беше ужасно уплашен от болката в гърдите, която почти не бе намаляла. Обеща си това да е краят на лудостта.
— Близо ли сме вече до твоето момиче? — попита го Паркър. Гласът му не звучеше по-меко, но все пак сега в него се долавяше приятелско отношение. Гарати беше започнал да го харесва.
— На около петдесет мили. Може би шейсет. Горе-долу.
— Ти си един щастлив копелдак, Гарати — рече със завист Паркър.
— Мислиш ли? — той беше изненадан от това определение. Обърна се да види дали Паркър не му се подиграва. Но Паркър го гледаше сериозно.
— Ще видиш своето момиче и майка си. А кой по дяволите ще видя аз отсега до края? Никой друг освен тези прасета — той размаха среден пръст към тълпата, която изглежда възприе жестта му за поздрав и нададе възторжен рев. — Мъчно ми е за дома — продължи Паркър. — И ме е страх — той се обърна ненадейно към тълпата и зарева: — Прасета! Вие сте прасета! — отвърнаха му с още по-възторжени крясъци.
— И мен ме е страх. И ми е мъчно за дома. Аз… искам да кажа ние… той преглътна развълнувано. — Всички ние сме твърде далеч от къщи. Пътят ни отдалечава. Може и да ги видя, но не ще мога да ги докосна.
— Според правилата…
— Знам какви са правилата. Мога да се докосвам до когото си искам, стига да не напускам очертанията на пътя. Но не е същото. Сякаш между нас има преграда.
— Лесно ти е да ги разправяш тия врели-некипели. Нали при всички случаи ще ги видиш.
— Може би от това само ще се почувства по-зле — намеси се Макврайс. Беше се приближил безшумно зад тях. Тъкмо пресичаха ярко осветения железопътен прелез, откъдето се отбиваше пътя за Уинтроп. Дълго след като го пресякоха Гарати виждаше мигащото в тъмнината жълто око на предупредителните свитлини, което ту се затваряше, ту се отваряше, хвърляйки отблясъци надалеч по пътя.
— Всички вие сте луди — обяви с ясен глас Паркър. — Махам се оттук — той ускори крачка и не след дълго се загуби в мрака пред тях.
— Той смята, че си падаме един по друг — обясни с развеселен глас Макврайс.
— Какво! — Гарати вдигна изненадано глава.
— Не е чак толкова лошо момче — обясни замислено Макврайс. Той хвърли насмешлив поглед на Гарати. — Може пък и да е прав — наполовина. Може би затова те спасих одеве. Може пък да си падам по теб.
— С лице като моето? Мислех, че перверзните типове си падат по нежничките момченца — той почувства известно безпокойство.
Изведнъж, колкото и шокиращо да бе това, Макврайс каза:
— А ти би ли ми позволил да те докосна?
Гарати се задави: — Какво по дяволите…
— О, млъквай — прекъсна го Макврайс. — Докъде мислиш, че ще стигнеш с тези праведни лайнарщини? Дори нямам намерение да те успокоя, като ти намекна, че може би се шегувам. Какво ще кажеш?
Гарати почувства, че гърлото му е пресъхнало. В интерес на истината, дълбоко в себе си той желаеше да го докоснат. Мръсно или не, това бе загубило значение сега, когато смъртта тропаше на прага. Единственото, което имаше значение, беше Макврайс. Но не искаше Макврайс да е този, който го докосва.
— Ами, предполагам, след като ми спаси живота… — Гарати млъкна без да знае какво да каже.