— Приятели ли?
— Защото каза че нямаш — Гарати го гледаше със съжаление. — Всички ние ще сме доволни като умреш. На никого няма да липсваш. Може би ще мина през трупа ти, като те застрелят и ще се изплюя върху пръснатия ти мозък. Може би ще го сторя. Може би всички ние ще го сторим — това беше лудост, лудост, главата му сякаш летеше в безтегловност, чувстваше се както тогава, когато замахна с приклада към Джими, кръвта… писъкът на Джими… главата му гореше от дивашкото, примитивно правосъдие, което бе приложил.
— Не искам да ме мразиш — хленчеше Баркович. — Защо толкова много ме мразиш? Просто и аз не искам да умра като теб. Защо ме мразиш? Искаш да ме накараш да съжалявам, така ли? Добре, съжалявам. Аз… аз…
— Всички ние ще ти плюем на мозъка — редеше с налудничав глас Гарати. — И ти ли искаш да ме докоснеш?
Баркович го погледна с пребледняло лице, очите му бяха разширени и празни.
— Аз… съжалявам — прошепна Гарати. Чувстваше краката си изранени и мръсни. Той побърза да се отдалечи от Баркович. „Проклет да си, Макврайс. Защо го направи? Защо?“
Изведнъж нощта се разтърси от изстрели, този път едновременно паднаха две тела и единия от тях сигурно беше Баркович, сигурно бе той. И този път вината беше негова, той беше убиецът.
Но Баркович се смееше зад него. Баркович се задъхваше от смях, все по-висок и по-истеричен и по-силен дори от ревът на тълпата.
— Гарати! Гаарааатиии! Ще танцувам на твоя гроб, Гарати! Ще танцуууувааа…
— Млъквай! — изрева Ейбръхам. — Млъквай, нещастнико!
Баркович спря, после избухна в плач.
— Върви по дяволите — промърмори Ейбръхам.
— Ти си виновен — рече укорително Коли Паркър. — Ти го накара да се разплаче, Ейб, лошо момче. Сега ще се прибере вкъщи и ще разкаже на мама.
Баркович продължаваше да хленчи. Звукът беше изтерзан, лишен от живот и Гарати почувства, че кожата му настръхва. В него нямаше никаква надежда.
— Ще се оплаче ли на мама непослушното ми детенце? — извика отзад Куинс. — Ахх, Баркович, боли ли сега?
„Оставете го на мира — крещеше мислено Гарати — оставете го на мира, нямате напредстава колко боли.“ Но що за лицемерни мисли бяха това? Той искаше Баркович да умре. Няма смисъл да го крие. Искаше Баркович да се побърка и да издъхне.
И Стебинс сигурно все така вървеше отзад и им се присмиваше в мрака.
Той ускори крачка и настигна Макврайс, който креташе по края на пътя и гледаше с празен поглед в тълпата. Тълпата на свой ред го следеше с жив интерес.
— Защо не ми помогнеш да реша? — попита Макврайс.
— Готово. Какво трябва да решиш?
— Кой е в клетката. Ние или те.
Гарати се разсмя с удоволствие.
— И ние и те. А клетката е собствения зверилник на Майора.
Макврайс не се присъедини към смеха на Гарати.
— Баркович скоро ще изкука, нали?
— Да, така мисля.
— Не искам повече да гледам. Всичко това е гадно. Всичко е лъжа. Строиш живота си на нещо… опираш се на нещо… и след това не го искаш. Не е ли отвратително, че всички велики истини, всъщност са гадни лъжи?
— Никога не съм се замислял по този въпрос. Можеш ли да си представиш, че вече е почти десет часа?
— Все едно цял живот да тренираш овчарски скок и когато най-сетне отидеш на олимпиада да си кажеш: „Защо, по дяволите, трябва да прескачам тая тъпа летва?“
— Аха.
— Става ти все едно, нали? — настояваше Макврайс.
— Има нещо вярно в думите ти — призна Гарати. Той млъкна и се замисли. От известно време нещо го притесняваше. Към тях се приближи Бейкър. Гарати погледна към него, после към Макврайс и после отново към Бейкър. — Видяхте ли Олсон… видяхте ли косата му? Преди да си го получи?
— Е какво за косата му? — попита Бейкър.
— Беше посивяла.
— Не, това е невъзможно — поклати глава Маквраййс, но имаше изплашен вид. — Сигурно е от прахта.
— Беше посивяла — повтори Гарати. — Сякаш от незапомнени времена сме на този път. Заради косата на Олсон си помислих… помислих си за това… но може би това е някакъв смахнат вид безсмъртие — тази мисъл му се стори ужасно подтискаща. Той впери очи в мрака, чувствайки как топлия вятър полъхва в лицето му.
— Вървя, вървях, ще вървя, щях да вървя — изрецитира Макврайс. — Да го преведа ли на латински?
„Застинали сме във времето — помисли си Гарати“.
Краката им се движеха, но те стояха неподвижно. В тълпата проблесна огънче от цигара, от време на време ги заслепяваше някой прожектор, или в небето се издигаха фойерверки, които можеха и да са звезди, странно близки съзвездия, които маркираха тяхното съществуване в миналото и бъдещето и превръщаха и двете в нищо.