— Бррр — потрепера Гарати. — Човек може да се побърка.
— Вярно — съгласи се Пиърсън и след това се изсмя нервно. Вървяха нагоре по склона на един дълъг, полегат хълм. Пътят тук беше с бетонна настилка, твърд под краката. Гарати имаше чувството, че усеща всяко камъче отдолу, през изтънелите като хартия подметки. Вятърът търкаляше по шосето обвивки от шоколад, торбички от пуканки и други лъскави отпадъци. На някои место се налагаше да си пробиват път през тях.
„Не е честно — помисли си самосъжалително Гарати“.
— Какво ни чака напред? — опита се да завърже разговор Макврайс.
Гарати затвори очи и се помъчи да си представи картата на района.
— Не мога да си припомня всички малки градчета. Вървим към Луистън, това е втория по големина град в щата, по-голям е от Оугюста. Ще минем по главната улица. Преди се казваше „Лисбън стриит“, но сега е „Котър мемориал авеню“. Реги Котър е единственото момче от Мейн, което някога е печелило Дълга разходка. Това е било преди много години.
— Той умря, нали? — попита Бейкър.
— Да. По време на Разходката получи кръвоизлив и ослепя с едното око. После се оказа, че имал тромб в мозъка. Почина една седмица след Разходката. Било е доста отдавна — допълни Гарати, сякаш да омаловажи факта.
Известно време никой не проговори. Под краката им пращяха хартиени опаковки с шума на далечен горски пожар. В тълпата избухна бомбичка. Гарати погледна към хоризонта, където се виждаше бледо сияние, вероятно от градовете-близнаци Луистън и Оубърн — това беше земята на Дюсе, Аубашон и Леваше, земята на Nous parlons francais ici. Изведнъж Гарати бе завладян от неудържимото желание да пъхне в устата си освежаваща дъвка.
— А след Луистън?
— Излизаме на шосе 196, после по 126 стигаме Фрипорт, където ще видя мама и моето момиче. Също там ще излезем на Ю.С. номер 1. И на него ще си останем докато всичко свърши.
— Големият аутобан — промърмори Макврайс.
— Да.
Екнаха изстрели и всички подскочиха.
— Това беше Баркович, или Куинс — рече Пиърсън. — Не съм сигурен… единият от двамата продължава да върви… това е…
Смехът на Баркович разцепи мрака, остър, пронизителен звук, от който настръхваше кожата.
— Още не, курви такива! Още не съм си отишъл! Още неееее…
Гласът му продължаваше да се издига и да се издига. Беше като пощуряла сирена при пожар. Неочаквано Баркович вкопчи ръце в гръкляна си и започна да го дере.
— Исусе мили! — извика Пиърсън и повърна.
Всички се отдръпнаха ужасени, едни напред, други назад, а Баркович продължаваше да крещи и да дере и да върви, мъртвешки бледото му лице гледаше право в небето, а устата му бе като зинала бездна.
После пожарният сигнал започна да утихва и заедно с него утихна и Баркович. Той се строполи и войниците го застреляха, жив или може би вече умрял.
Гарати се обърна и отново закрачи с лице напред. Изпитваше смътно облекчение, че не е получил предупреждение. Видя отпечатъка на собствения си ужас по лицата на околните. Ролята на Баркович беше приключила. Гарати си помисли, че тази сценка не предвещава нищо добро за останалите живи, за тяхното бъдеще на този мрачен и гаден път.
— Не се чувствам добре — рече Пиърсън с безстрастен глас. Той се напъна да повърне и известо време вървя превит. — Ох. Никак не съм добре. О, Боже. Не се. Чувствам. Добре. Ох.
Макврайс гледаше право пред себе си.
— Мисля си… че бих искал да съм побъркан — рече замислено той.
Само Бейкър мълчеше. И това беше странно, защото ненадейно Гарати долови аромата на луизиански орлов нокът. Чуваше ясно крякането на жабите откъм блатата. До ушите му достигаше нежното бръмчене на цикадите, които се готвеха да се сгушат в клоните на кипарисите, за да потънат в дълбок, седемнадесет годишен, лишен от всякакви съновидения сън. Пред очите му бавно се поклащаше в своя люлеещ стол на верандата лелята на Бейкър, склопила замечтано очи, усмихната, заслушана в едва доловимия ромон на гласове от нейното старо радио „Филко“, облицовано в изтъркан и обелен по края махагон. Люш-люш, люш-лююш, люш-люш. Задрямала, с усмивка на уста. Като изтегнала се на слънцето котка.
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
„Пет пари не давам дали печелите или губите,
стига да продължавате да печелите“.
Денят бавно се прокрадваше през белия, размътен свят на мъглата. Гарати отново вървеше сам. Нямаше никаква представа колко от тях са получили картон през тази нощ. Може би пет. Краката му страдаха от главоболие. От страхотна мигрена. Чувстваше как се подуват всеки път, когато пренесеше тежестта си върху тях. Болеше го задника. Гърбът му гореше в леден пламък. Но краката му имаха главоболие и кръвта се съсирваше в тях и те се подуваха, за да заприличат накрая на спагети al dente.