И въпреки всичко, в душата му се събуждаше приятно вълнение — намираха се само на тринадесет мили от Фрипорт. В момента пресичаха Портвил и тълпата едва се виждаше през гъстата мъгла, но въпреки това още от Луистън, зрителите непрестанно повтаряха името му. Сякаш пулсираше някакво гигантско сърце.е
„Фрипорт и Джен“ — повтаряше си той.
— Гарати? — гласът беше познат, но променен от умората. Беше Макврайс. В лицето приличаше на череп с коса. Очите му гледаха трескаво. — Добро утро — изхриптя Макврайс. — Ето че доживяхме да се преборим и с този ден.
— Да. Колко отпаднаха тази нощ, Макврайс?
— Шест — Макврайс измъкна тубичка концентрат от колана си и започна да си маже на езика пастет. Ръцете му трепереха неудържимо. — Шест, след Баркович — той пъхна тубичката обратно, с мъчително-несигурните движения на старец. — И Пиърсън също.
— И той ли?
— Останахме съвсем малко, Гарати. Само двадесет и шест.
— Да, не сме много — да вървиш през мъглата беше като да се носиш в безтегловност през облаци от пух.
— И ние вече сме малко. Мускетарите. Аз, ти, Бейкър и Ейбръхам. Коли Паркър. И Стебинс. Ако можем да го броим. А и защо не? Защо не, по дяволите? Хайде да включим и Стебинс, Гарати. Шест мускетари и двадесет копиеносци.
— Все още ли мислиш, че аз ще спечеля?
— През пролетта често ли падат мъгли по тези места?
— Какво значи това?
— Не, не мисля, че ще спечелиш. Победителят ще е Стебинс, Рей. Нищо не може да го съкруши, твърд е като диамант. Говори се, че след като отпаднал Скрам, във Вегас залагат за него при девет срещу едно. Божичко, почти същия си е както беше на старта!
Гарати кимна, сякаш бе очаквал това. Той извади тубичката с концентрат от бифтек и бавно я засмука. Какво ли не би дал сега за един сандвич от тези на Макврайс.
Макврайс подсмръкна и си избърса носа с опакото на ръката.
— Не ти ли се струва някак странно? Да крачиш на родна земя, след като си преживял всичко това?
Гарати почувства как в него се пробужда приятно вълнение.
— Не — рече той. — Изглежда ми като най-естественото нещо на света.
Вървяха надолу по хълма и Гарати беше втренчил поглед в снежнобелия киноекран на нищото.
— Мъглата се сгъстява.
— Това не е мъгла — отвърна Гарати — Това е дъжд.
Дъждът се сипеше кротко, сякаш нямаше намерение да спира.
— Къде е Бейкър?
— Някъде отзад.
Без да каже нито дума — думите бяха станали излишни — Гарати започна да изостава назад. Пътят минаваше покрай едно бетонно островче на безопасността, покрай Портвилския гимнастически център, след това покрай мрачна на вид сграда, която се оказа правителствено учреждение по търговията, ако можеше да се вярва на надписа отпред.
В мъглата Гарати пропусна Бейкър и накрая се озова при Стебинс. Твърд като диаманд, така го бе охарактеризирал Макврайс. „Но в този диаманд започват да прозират мънички цепнатини — помисли си той.“ В момента вървяха успоредно на буйната, замърсена от промишлени отпадъци река Андроскогин. Подобно на средновековен замък се издигаше на отвъдния бряг в мъглата бетонният масив на тесктилната фабрика на Портвилската Плетачна Компания.
Стебинс не вдигна поглед от краката си, но Гарати знаеше, че е усетил присъствието му. Мълчеше упорито, обхванат от глупавото детинско желание да накара Стебинс пръв да заговори. Пътят отново правеше завой. За няколко минути, докато пресичаха моста над река Андроскогин, тълпата от двете страни на пътя изчезна. Реката бучеше под тях, водата беше черна и покрито с мръсножълта пяна.
— Е, какво?
— Пази си дъха — рече Гарати. — Скоро ще ти трябва.
Стигнаха края на моста и тълпата отново ги обгърна, а те поеха нагоре по Брикярд хил. Хълмът беше дълъг, стръмен, покрит с насипи. Реката се изгуби някъде вляво под тях, а отдясно се издигаше почти отвесен скат. Зрителите се бяха покатерили по дърветата, други стояха вкопчени в храстите, или един в друг — и всички крещяха името на Гарати. Спомни си, че веднъж бе излизал с момиче, което живееше в Брикярд хил, казваше се Керълайн. Сега вече е омъжена. Има дете. Ако не беше толкова млад и неопитен, може би тогава щеше да му позволи да я има.
Недалеч пред него, Паркър повтаряше на всяка крачка: „по дяволите!“, но гласът му едва се долавяше сред шума на тълпата. Краката на Гарати трепереха и заплашваха всеки миг да се превърнат в желе, но това беше последният голям хълм преди Фрипорт. А след това нищо нямаше да има значение. Ако иска да отиде в ада, може да отиде в ада. Най-накрая се изкачиха на върха (Керълайн имаше страхотни гърди, носеше тесни кашмирени пуловери) и Стебинс, леко задъхан от изкачването, повтори: