П. Г. Удхаус
Дългата ръка на Кут Откачалката
Дори при наличието на годишна рента, достатъчно солидна, за да им спести ударите на Живота, е странно колко малко се променят хората, макар от детството им да ги делят доста години. Навремето, в пансиона на училището, което посещавах, имаше един тип на име Кут. Дж. Дж. Кут. Та той беше известен на всички като Откачалката заради безсмислените и глупави суеверия, които определяха всяка негова постъпка. Момчетата са здравомислещи, практични същества и не проявяват особена търпимост към онзи, който не желае да се присъедини към групичката пушачи зад гимнастическия салон, при това не поради някакви морални скрупули, на които, ако трябва да бъдем справедливи към него, той би погледнал с присмех, а само защото същата сутрин бил видял сврака. Точно така постъпи Дж. Дж. Кут и си спомням, че тогава за пръв път чух да го наричат Откачалката.
Веднъж лепнато, прозвището си остана въпреки факта, че ни хванаха още преди да сме изпушили и по половин цигара и надлежно си го получихме от един мускулест главен учител, което ни подсказа, че свраката на рамото на Кут очевидно е поназнайвала едно-друго. В продължение на пет щастливи години, докато се разделихме и всеки се упъти да търка банките на един или друг университет, никога не се обръщах към Кут по друг начин освен с „Откачалка“ и точно с „Откачалка“ го поздравих, когато един следобед съвсем случайно се срещнахме в Сандаун малко след края на гонката в три часа.
— Успя ли да прибереш нещо от тази? — попитах аз, след като си разменихме поздрави.
— Здравата хлътнах — отвърна Откачалката потиснат, но не и съкрушен, като истински плутократ, който може да си позволи подобни неща. — Бях заложил десетачка на Моя камериер.
— На Моя камериер! — извиках аз, слисан от подобна необяснима подкрепа на животно, което, дори и в предварителното разтъпкване из определеното за целта място на хиподрума беше показало признаци на апатия и изтощение, да не говорим за склонността му да се спъва в собствените си крака. — Какво те накара да направиш това?
— Да, предполагам, че така или иначе нямаше никакви шансове да спечели — съгласи се Кут, — но преди седмица моят камериер, Спенсър, си счупи крака и си помислих, че това може да е поличба.
И тогава разбрах, че въпреки мустаците и няколкото килограма, които беше сложил отгоре, той все още си беше старата Откачалка от момчешките ми години.
— Винаги ли използваш този принцип при залаганията? — поинтересувах се аз.
— Ами направо ще се учудиш, ако разбереш колко често дава резултат. В деня, когато затвориха леля ми в частната клиника за психично болни, прибрах пет стотачки, като подкрепих Лудата Джейн за Юбилейната купа.
— Да ти се намира цигара? Благодаря.
— О, Господи!
— Сега пък какво има?
— Някой ми е пребъркал джоба — със заекване произнесе Кут Откачалката, като извади треперещата си ръка. — Имах портфейл с почти сто лири, а сега го няма!
В следващия момент с изненада забелязах слаба, примирена усмивка по лицето на моя човек.
— Е, с това стават две — промърмори той сякаш на себе си.
— Две какво?
— Две нещастия. Тези неща винаги вървят по три, знаеш. Всеки път, когато се случи нещо лошо, се стягам и очаквам следващите две. Е, този път, слава богу, остава да се случи само още едно.
— Какво беше първото?
— Нали ти казах, че моят камериер, Спенсър, си счупи крака.
— Според мен това би трябвало да е първото от тройката нещастия на самия Спенсър. Ти къде се вписваш в случая?
— Как къде се вписвам! Знаеш ли какъв зор виждам, откакто го няма! Глупакът, който ми изпратиха от агенцията да го замести, за нищо не става. Я погледни! — Той протегна добре сложения си крак. — На това ръб ли му казваш?
От скромната гледна точка на собствените ми издути на коленете панталони бих го нарекъл идеален ръб, но Откачалката никак не изглеждаше във възторг от него, така че не ми оставаше нищо друго, освен да му препоръчам да стисне зъби и да понесе този удар на съдбата като истински мъж и тъй като след малко удари камбанката за гонката в три и половина, ние се разделихме.
— О, между другото — каза Откачалката преди да тръгне, — ще присъстваш ли на официалната вечеря на възпитаниците на „Рикън“ другата седмица?
— Да, ще дойда. Ъкридж също.
— Ъкридж? Боже мой, не съм виждал стария Ъкридж от години.
— Е, и той ще бъде там. И, предполагам, ще се опита да ти изкрънка някой краткосрочен заем. Това ще бъде третото ти нещастие.
Решението на Ъкридж да присъства на ежегодната вечеря на Старчетата от училището, където двамата с него бяхме — тъй да се каже — получили образование, беше изненада за мен. Защото, макар че по всяка вероятност яденето щеше да бъде вкусно и питателно, кувертът струваше половин златна лира на глава, а от участниците в тържествената сбирка се очакваше да бъдат с вечерно облекло. И макар че Ъкридж понякога разполагаше с десет шилинга, с които се беше сдобил след залагане на фрак или с фрак, който беше взел под наем за десет шилинга, за него беше необичайно да разполага и с двете неща едновременно. Въпреки това той удържа на думата си и в нощта на банкета пристигна в квартирата ми за глътка освежител за отскок. Бе облечен безупречно и готов за празненството.