Полицаят имаше само минутка преди врявата да достигне своя апогей, през която съществуваше възможност да бъде чут. Той умело се възползва от тази възможност. Като отметна глава, ченгето изрева така, сякаш даваше показания пред глух съдия.
— Той е от-крад-нал ав-то-мо-бил! А-рес-тувам го защото е открад-нал ав-то-мо-бил! — извика той и всички успяха да чуят думите му. А после, с внезапната бързина на човек, свикнал да разделя углавни престъпници от приятелите им, той изчезна, и Ъкридж изчезна заедно с него.
Последва дълго и объркано изумление. До този момент в Редбридж не се беше случвало подобно нещо по време на политическо събрание и публиката изглежда не знаеше как да реагира. Първият човек, успял да си възвърне здравомислието, беше някакъв дребен тип с неприятен вид на третия ред, който се беше откроил по време на речта на председателя с няколко безмилостни апострофа. Той скочи от стола си и се покатери върху него.
— Мъже на Редбридж! — извика той.
— Сядай! — автоматично изрева публиката.
— Мъже на Редбридж — повтори дребният тип с глас, който далеч превъзхождаше телесните му пропорции, — нима ще се доверите… нима възнамерявате да подкрепите… нима имате намерение да поверите делата си в ръцете на човек, който наема престъпници…
— Сядай! — изкрещяха няколко гласа, но имаше и такива, които извикаха: „Слушайте, слушайте!“
— …който наема престъпници да говорят на неговата трибуна? Мъже на Редбридж, аз…
На това място някой сграбчи дребосъка за яката на ризата и го смъкна на пода. Някой друг цапна първия по главата с чадър. Трети счупи чадъра и заби юмрук в носа насобственика му. След което всеобщото участие в търкала беше факт. Струваше ми се, че всеки се бие с всички останали, а отзад в залата групичка сериозни мислители, в които, струва ми се, разпознах обитателите на Бискит роу, беше започнала да троши столовете и да ги хвърля напосоки. Събранието окончателно се разтури, когато първата вълна се люшна към подиума. Председателят оглави ланическото бягство към моята малка врата, следван по петите от останалите важни персони. Аз се озовах някъде по средата на процесията, изпреварен от лидерите, но все пак в доста добра позиция. Последното, което видях от огромното събрание в подкрепа на кандидатурата на Лолор Клюна беше измъченото и отчаяно лице на Клюна, когато си одра пищяла в една прекатурена маса, докато се опитваше с три крачки да стигне до изхода.
Утрото на следващия ден беше ясно и прекрасно, а слънцето, докато се носехме обратно към Лондон, се усмихваше благосклонно през прозорците на нашето третокласно купе. То обаче не успяваше да предизвика ответна усмивка по лицето на Ъкридж. Той седеше в ъгъла и намръщено гледаше навън към потъналата в зеленина местност. По никакъв начин не изглеждаше благодарен че престоят му в ареста беше приключил. От устата му не се отрони и една признателна дума за бързината и съобразителността, с която бях успял да го измъкна оттам.
Постигнах това с помощта на телеграма за пет шилинги, адресирана до Кут Откачалката. Малко след закуска Ъкридж беше нахлул в стаята ми като свободен човек с информацията, че Откачалката бил изпратил телеграма па полицията на Редбридж с указания да отключат арестантската килия. По всичко обаче личеше, че той счита свободата за нещо дребно в сравнение с преживените от него страдания и сега седеше във влака и мислеше, мислеше, мислеше.
Не бях изненадан, когато първото нещо, което направи щом пристигнахме на Падингтън, беше да скочи в едно такси и да нареди на шофьора да го откара незабавно на адреса, където живееше Кут Откачалката.
Аз лично, макар и да бях достатъчно деликатен, за да не го заявя, бях на страната на Кут. Щом Ъкридж е искал да задига колите на приятелите си без да им даде никакво обяснение, смятах, че рискът е бил изцяло за негова сметка. Не виждах по силата на каква свръхестествена телепатия Кут Откачалката би могъл да знае, че изчезналият му уинчестър-мърфи е попаднал в ръцете на негов стар съученик. Ала Ъкридж, ако се съдеше по святкащия му поглед и здраво стиснати устни, да не говорим за факта, че яката му беше изскочила от копчето си, а той не си беше направил труда да я оправи, мислеше по друг начин. Когато ни въведоха в разкошната всекидневна на Откачалката, от гърдите му се откъсна дълга и дълбока въздишка като на боксьор, който чува гонга да оповестява началото на първия рунд.
Откачалката изприпка от съседната стая по пижама и халат на цветя. Очевидно не обичаше да става рано.
— О, ето ви и вас! — доволно констатира той. — Слушай, старче, ужасно се радвам, че всичко е наред.