— О, Господи! — изстенах аз при тези познати думи.
— …ми поизгладиш тази предизборна песен. Седял съм цяла нощ да я пиша, но виждам, че тук-там куца. За половин час можеш да я оправиш. Изглади я, момко, и без да се помайваш я прати в хотел „Бул“, Редбридж, днес следобед. Може би тъкмо тя ще бъде средството да изтикаме Клюна на финалната права с един нос преднина.
Той изтрополя навън забързано и тъй като вече беше невъзможно да заспя, взех листа, който Ъкридж беше оставил, и зачетох стиховете.
Бяха добре замислени, ала не ставаха за нищо. Ъкридж не беше поет, иначе не би се опитал да римува „Лолор“ с „коридор“.
Докато закусвах, ми хрумна доста стегната и точна фраза, а и думите на Ъкридж, че дълг на всички стари съученици е да се притекат на помощ на кандидата се въртяха из главата ми като досадна муха, затова прекарах предиобеда в съчиняване на нова епическа песен. Успях да привърша до обяд и след като я изпратих до хотел „Бул“, се запътих да хапна, обзет от онова чувство на удовлетворение, което, според Ъкридж, е присъщо на алтруистите. Разхождах се бавно по Пикадили, като се наслаждавах на цигарата след сития обяд, когато неочаквано срещнах Кут Откачалката.
По симпатичното лице на Откачалката се четеше смесица от раздразнение и задоволство.
— Случи се — каза той.
— Какво?
— Третото нещастие. Казах ти, че ще се случи.
— Сега пък какъв е проблемът? Да не би Спенсър да си е счупил и другия крак?
— Откраднаха ми колата.
Щеше да бъде прилично от моя страна да покажа любезно съчувствие, но от най-ранни години винаги ми е било трудно да устоявам на изкушението да се отдавам на лекомислие и шеговитост, когато си имам работа с Кут Откачалката. Той беше толкова неприлично богат, че нямаше право да има подобни неприятности.
— Хайде, хайде — казах аз, — лесно можеш да си вземеш друга. В днешно време фордовете са направо без пари.
— Не беше форд — изврещя обидено Откачалката. — Беше чисто нов уинчестър-мърфи. Само преди месец платих хиляда и петстотин лири за него, а сега го няма.
— Къде го видя за последен път?
— Не съм го видял последен. Шофьорът го докарал до апартамента ми сутринта, но вместо да остане при него, както би трябвало да направи, докато се приготвя, отскочил зад ъгъла да си купи чаша кафе, така разправя! И когато се върнал, тя била изчезнала.
— Чашата с кафе ли?
— Колата, глупчо. Колата била изчезнала. Някой я откраднал.
— Предполагам, че си уведомил полицията?
— Сега съм се запътил към Скотланд Ярд. Току-що ми хрумна. Имаш ли представа каква е процедурата? За първи път съм замесен в подобно нещо.
— Даваш им номера на колата, а те уведомяват полицейските участъци из цялата страна да я търсят.
— Ясно — каза Кут Откачалката, като живна малко. — Това звучи доста обещаващо, нали? Искам да кажа, че рано или късно някой ще я забележи.
— Да — казах аз. — Разбира се, първото нещо, което един крадец ще направи, ще бъде да свали табелата с номера и да я замени с фалшива.
— О, Господи! Наистина ли?
— А след това да пребоядиса колата в различен цвят.
— Виж ти!
— Все пак полицията успява да ги открие. След години ще попаднат на нея в някоя стара плевня, с разбито купе и изваден двигател. След това ще ти я върнат и ще поискат да им платиш наградата. Но, всъщност, трябва да се молиш никога да не си я получиш обратно. Тогава цялата история ще бъде истинско нещастие. Ако си я получиш непокътната след няколко дни, това няма да бъде никакво нещастие и третата поредна трагедия ще продължи да ти виси над главата както преди. А кой знае какво може да се окаже тя. Ти донякъде изкушаваш Провидението, като искаш да намесиш Скотланд Ярд.
— Да — каза Кут Откачалката колебливо. — Все едно, знаеш ли, мисля, че ще го направя. Искам да кажа, в края на краищата, един уинчестър-мърфи за хиляда и петстотин лири си е уинчестър-мърфи за хиляда и петстотин лири, откъдето и да го погледнеш, нали?
Което показа, че дълбоко някъде и у най-суеверните хора може би се таи зрънце здрав разум.
Първоначалното ми намерение беше участието ми в допълнителните избори в окръг Редбридж да не надхвърля написването на три куплета за химна в прослава на Лолор Клюна и изпращането на поздравителна телеграма в случай, че той спечелеше. Но се случиха две неща, които ме накараха да променя мнението си. Първото беше прясно хрумналата ми идея, че в качеството си на млад журналист можех да спечеля от тази история няколко лири с „Интересна информация“ („Как се печелят модерни избори: С усмивка за гласуването!“); второто, че откакто замина, Ъкридж не беше престанал да ми изпраща телеграма след телеграма, една от друга по-провокиращи, което в края на краищата разпали искрата на любопитството ми.