По-долу прилагам примери:
Оставям на който и да е млад автор да каже дали човек, който през живота си е написал един-единствен текст за предизборна песен, би могъл да устои на тази атака. С изключение на една песен за мюзикхол („Мамо, тя ме щипе по крака“, изпята от Тим Симс, Свенливия комик, в Пийбълс Хиподроум и свалена от програмата поради всеобщо настояване още след първото представление), нито една написана от мен дума не беше пята пред и от публика. Естествено, изпитвах радостно вълнение, като си представях как хилядите просветени избиратели в Редбридж — или поне правилно мислещата част от него — реват с всичка сила тези благородни строфи: „никой враг коварен родината не ще сломи, щом на Английската държава Лолор кормилото държи!“
Изобщо не бях помислял дали беше технически правилно да описвам като кормчия на държавния кораб човек, който по всяка вероятност щеше да прекара цялата си парламентарна кариера в пълно мълчание, гласувайки покорно така, както водачът на парламентарната група щеше да му заповяда. Единственото, което ме интересуваше, беше, че звучи добре и исках да го чуя. Освен това имах възможност, която твърде вероятно никога повече нямаше да се повтори, да видя как Ъкридж се излага пред многобройна публика.
Заминах за Редбридж.
Първото нещо, което видях на излизане от гарата, беше един много голям плакат, от който ме гледаше изразителното лице на Лолор Клюна, с надпис:
Това беше добре, но непосредствено до него, очевидно поставена от ръката на противник, имаше карикатура на този плакат, която подчертаваше внушителния нос на моя приятел по начин, който според мен далеч надхвърляше границите на почтения дебат. Под нея се мъдреха думите:
НАИСТИНА ЛИ ИСКАТЕ ТОВА ЗА ЧЛЕН?
На което, ако бях все още колебаещ се жител на избирателния район, със сигурност бих отговорил „Не!“, защото в този гротескно удължен нос имаше нещо, което приписваше на човека, без никаква надежда за обжалване, всички неприятни качества, които един член на Парламента би могъл да притежава. От пръв поглед се виждаше, че става дума за човек, който, ако бъдеше избран, щеше да използва цялата си подмолна хитрост, за да намали бюджета на военния флот, да обложи с данъци храната на бедните и да нанесе поредица от удари върху устоите на дома. И като че ли това не беше достатъчно, та само няколко метра по-нататък имаше плакат, който покриваше почти цялата страна на една къща, и с прости, ясно разбираеми черни букви, големи по трийсетина сантиметра, обявяваше:
Трудно ми беше да проумея как моят стар съученик след една седмица в постоянната компания на подобни злостни обиди по повод неговия външен вид, можеше да понася гледката на собственото си лице в огледалото за бръснене всяка сутрин. Споделих това с Ъкридж, който беше дошъл да ме посрещне на гарата с разкошен автомобил.
— О, това е нищо — каза Ъкридж дрезгаво. Първото, което ми направи впечатление у него, беше, че гласните му струни очевидно са били свръхнатоварени от последната ни среща насам. — Най-обикновена размяна на предизборни любезности. Когато завием зад следващия ъгъл, ще видиш плаката, който пък ние поставихме. Екстра работа.
Обещанието на Ъкридж отговаряше на истината. Само един поглед, докато минавахме край него, ми беше достатъчен, за да установя, че избирателите в Редбридж се намираха в изключително неприятното положение да избират между Клюна, който беше изрисуван на улицата, която отминахме и този грозник, който се изпречи пред очите ми сега. Мистър Хърбърт Хакстъбъл, противниковият кандидат, изглеждаше не по-малко надарен от природата откъм уши, точно както неговият противник откъм нос и художникът не беше подминал този отличителен белег. И наистина, като се изключеха тясното лице с близко разположени очи и уста на убиец, изглеждаше, че мистър Хакстъбъл е само уши. Те бяха увиснали и се развяваха около лицето му като пътна чанта и аз отвърнах поглед ужасен.