Ъкридж прие с насмешка тази черногледа прогноза.
— Скъпи ми стари друже — жизнерадостно извика той, когато вратата на последната къща се затръшна след нас и аз изложих пред него заключенията, до които бях стигнал, — не трябва да им обръщаш внимание. Те просто са си такива. Към всички се отнасят като към най-долна смрадлива подметка. Ами че на един от поддръжниците на Хакстъбъл му строшиха главата именно в тази къща, която току-що напуснахме. Според мен изгледите са твърде обещаващи, момко.
За моя изненада така смяташе и самият кандидат. Когато приключихме с вечерята и си приказвахме, пушейки пури, а Ъкридж шумно похъркваше в креслото, Лолор Клюна се изказа доста самоуверено за своите шансове.
— И колкото и да е странно — каза Клюна, потвърждавайки онова, на което досега бях гледал като на най-обикновено неоправдано перчене на Ъкридж, — човекът, който наистина ще ми е помогнал най-много от всички, ако ме изберат, е старият Ъкридж. Разбира се, речите му са на самата граница с клеветата, но той определено умее да говори пред публика. През изминалата седмица успя да се превърне в доста популярна фигура в Редбридж. Всъщност, трябва да ти призная, че тази негова известност понякога ме изнервя. Знам колко безотговорен може да бъде и ако се превърне в център на някакъв скандал, това със сигурност ще означава поражение за мен.
— Какъв скандал?
— Понякога във въображението ми изниква ужасна картина — каза Клюна, като потръпна леко — как някой от неговите кредитори изведнъж се изправя сред публиката и го изобличава, тъй като не е платил за чифт панталони или нещо друго.
Той погледна тревожно към спящата фигура.
— Няма причина да се притесняваш, ако продължи да носи този костюм — казах аз успокоително, — защото по една случайност го е задигнал от мен. Чудех се защо ми изглежда толкова познат.
— Е, както и да е — заяви Клюна с непоколебим оптимизъм, — предполагам, че ако е имало да се случва нещо подобно, досега да се е случило. Той говори по митинги цялата седмица без подобни издънки. Ще го оставя да открие последното ни събрание утре вечер. Той умее да подгрява публиката. Ти, разбира се, ще дойдеш, нали?
— Нищо не би могло да ме спре, ако ми предстои да видя как Ъкридж подгрява публиката.
— Ще се погрижа до получиш място на подиума. Ще бъде най-голямото събрание от всички, които сме провели досега. Гласуването ще бъде на следващия ден и това ще бъде нашата последна възможност да убедим онези, които все още не са решили за кого да гласуват.
— Не знаех, че такива хора посещават събранията. Мислех, че публиката винаги държи твърдо за оратора.
— В някои избирателни райони може и да е така — мрачно отвърна Клюна, — но това определено не се отнася за Редбридж.
Огромното събрание в подкрепа на кандидатурата на Лолор Клюна се проведе в известната с грозотата си Зала на Обединените механици. Докато седях на подиума в очакване на началото, до мен достигаха разнородни миризми на прах, непрани дрехи, портокалови обелки, тебешир, дърво, гипс, помада и на Обединените механици, които образуваха сложна по състав и богата по съдържание смес, която, започнах да предчувствам, най-вероятно щеше да се окаже извън границите на поносимостта. Смених си мястото, за да седна до малка, но изглеждаща обещаващо врата, през която щеше да бъде възможно, ако се наложеше, да се оттегля незабелязано.
Принципът, по който се избират председателите на подобни събрания, сигурно ви е достатъчно добре познат, за да се впускам в подробности, но в случай, че някои мои читатели не са на „ти“ с начина на действие на политическата машина, трябва да обясня, че почетната длъжност не може да получи никой по-млад от осемдесет и пет години, като предимство имат хората с аденоиди. (болезнен израстък в носно-гърлената кухина, трета сливица, бел. пр.) В случая с Лолор Клюна организаторите бяха надминали себе си и бяха избрали първенеца на класа. В допълнение към аденоидите, многоуважаваният маркиз на Крикълуд изглежда се беше родил (и все още продължаваше да стиска) с огромен и парещ картоф в устата, а ораторските си умения беше придобил в кореспондентски курс по пощата. Успях да разбера първото му изречение — че ще ни отнеме само момент — но цели петнайсет минути след това стоях объркан. По мърдането на адамовата му ябълка разбирах, че още говори, но какво точно казваше дори не можех да се досетя. И тъй като вратата до мен безмълвно ме подканяше да се възползвам от възможността, която ми предоставя, аз се промъкнах тихо през нея и я затворих след себе си.