— Защо искате да идете на подиума? — разтревожен попитах аз.
Вече не можех да сбъркам страховития му поглед с официална маска. Толкова студ и мраз се бяха концентрирали в него, че все едно леден юмрук ме фрасна в слънчевия сплит и аз неволно отстъпих към вратата.
— Не е ваша работа — строго отсече той — защо искам да ида на подиума. Ако искате наистина да знаете — продължи той с внезапната непоследователност, отличаваща великите умове, — ще арестувам един тип.
Макар и малко обидно за Ъкридж, аз веднага реших, че ако някой на подиума беше заплашен от арест, то именно той беше човекът. Имаше поне още двайсетина ревностни поддръжници на Клюна, насядали зад председателя отвъд тази врата, но нито за миг не допуснах възможността, че именно някой от тях е цел на ръката на закона. Само миг по-късно се оказа, че инстинктът ми не ме е излъгал. Пеенето беше престанало и пространството на залата бе уплътнено от гръмовен глас. Той говореше, после беше прекъснат от гръмогласен смях, след което отново заговори.
— Той е — кратко каза полицаят.
— Трябва да има някаква грешка — подех аз. — Това е моят приятел, мистър Ъкридж.
— Нито знам името му, нито ме е грижа как се казва — категорично заяви полицаят. — Но ако той е едрият тип с очилата, дето е отседнал в „Бул“, точно той ми трябва. Той може и да е ’ного смешен и забавен оратор — изрече полицаят ядно, докато доволен изблик на смях посрещна вероятно поредната острота за сметка на страната, която блюстителят на реда очевидно подкрепяше, — но това няма никакво значение, защото ще трябва да дойде с мен до участъка и да обясни откъде притежава крадена кола, за която е изпратено запитване от централата.
Сърцето ми се сви. Пред очите ми просветна.
— Кола? — с разтреперан глас попитах аз.
— Кола — каза полицаят.
— Да не би името на джентълмена, подал жалба, че колата му е била открадната, да е Кут? Защото…
— Не зн…
— …защото ако е така, е станала грешка. Мистър Ъкридж е личен приятел на мистър Кут и…
— Не знам името на човека, чиято кола е открадната — троснато отвърна полицаят. — Знам само, че има изпратено запитване, а този тип се движи с нея.
В този момент, както се бях притиснал към вратата, нещо твърдо се заби в гърба ми. Крадешком опипах с ръка зад мен и пръстите ми попаднаха на ключ. Полицаят се беше навел, за да вдигне тефтерчето, което беше изпуснал. Аз лекичко завъртях ключа и го пуснах в джоба си.
— Бъдете така любезен да се дръпнете малко, за да стигна до вратата — каза полицаят заплашително, като се изправи. Той поекспериментира с дръжката. — Ама тя е заключена!
— Нима? — казах аз. — Така ли?
— Как излязохте през тази врата, щом е заключена?
— Тя не беше заключена, когато излязох.
За миг той ме изгледа подозрително, после почука настоятелно с голямото червено кокалче на пръста си.
— Ш-ш-ш! Ш-ш-ш! — разнесе се възмутен шепот през ключалката.
— Никакво „ш-ш-ш!“ — грубо отсече полицаят. — Отворете тази врата, ясно ли е? — И замени червеното кокалче с подобния си на овнешки бут юмрук. Звукът от блъскането му отекна из коридора като далечна гръмотевица.
— Моля ви — възроптах аз, — смущавате събранието.
— Аз искам да смутя събранието — отвърна силният мъж, който в никакъв случай не беше мълчалив. И в следващия миг, за да докаже, че в действията е също толкова добър колкото и в думите, той отстъпи една-две крачки, вдигна великанския си крак и замахна.
Строителят на Залата на Обединените механици беше свършил както трябва работата си, но едва ли му е минавало през ум, че могат да възникнат извънредни обстоятелства, които да доведат до сблъсък между вратата му и полицейски крак. Може би вратата щеше да издържи на по-слаб натиск и малтретиране, но срещу тарана в полицейска униформа тя се оказа безсилна. С остър звук, подобен на вика на протестиращ човек, вратата поддаде. Тя се люшна назад и пред очите ми се разкри гледка на множество стреснати лица. Не знам дали основната част от публиката в залата беше чула трясъка, но той със сигурност беше направил впечатление на малката група на подиума. Долових бързо движение на фигури към мястото на суматохата — различих тази на председателя, който гледаше смаяно като изненадана овца, и на Ъкридж, който пък хвърляше кръвнишки погледи. В този момент полицаят прекрачи отломките и препречи гледката.
Само миг по-късно в мен не остана никакво съмнение дали ставащото беше привлякло интереса на публиката. От всички ъгли на залата се разнесе смутена гълчава и като се озовах бързо на подиума, видях, че ръката на Закона вече се беше стоварила. Тя беше сграбчила Ъкридж за рамото със здрава хватка пред очите на всички присъстващи.