Симънс кимна, лицето му беше мокро от дъжда. Водата течеше в посребрената му коса и белите му вежди.
— От време на време излизат от морето и нападат някой Слънчев купол. Знаят, че ако съсипят куполите, могат да съсипят и нас.
— Но нали постройките са защитени с оръжие?
— Така е. — Симънс отстъпи настрани на едно местенце, което бе сравнително сухо. — Само че са минали пет години, откакто венерианците за последно опитаха подобно нещо. Охраната се е отпуснала. Сварили са ги съвсем неподготвени.
— Но къде са телата?
— Отмъкнали са ги в морето. Чувал съм, че си имали любим начин за давене. Продължавал около осем часа. Страхотно удоволствие.
— Обзалагам се, че не е останала никаква храна. — Пикар се изсмя.
Лейтенантът се намръщи към него и кимна, така че Симънс да забележи. Симънс поклати глава и отиде до другия край на овалното помещение. В кухнята бяха разхвърляни подгизнали самуни хляб, а месото се бе сдобило с фина зелена козина. Дъждът капеше през хилядите дупки на покрива.
— Страхотно. — Лейтенантът погледна нагоре към дупките. — Май няма да успеем да запушим всичко това и да създадем мъничко уют.
— Без храна ли, сър? — Симънс изсумтя. — Гледам, че слънчевата машина е разбита на парчета. Най-добре да продължим към следващия Слънчев купол. Колко има до него?
— Не много. Доколкото си спомням, в този район има два, доста близо един до друг. Може евентуално да изчакаме спасителен екип…
— Възможно е обаче и вече да са минали преди няколко дни. Ще изпратят ремонтен екип след половин година, когато получат парите от Конгреса. Май е по-добре да не чакаме.
— Добре тогава, да изядем каквото е останало от храната ни и да продължаваме нататък.
— Само да можеше този дъжд поне за няколко минути да спре да ме блъска по главата — каза Пикар. — Само колкото да си припомня какво е да не те тормозят.
Стисна главата си с длани.
— Помня, че в училище зад мен седеше един кретен и ме щипеше на всеки пет минути, по цял ден. Седмици и месеци наред. Ръцете ми през цялото време бяха подути и в синини. Мислех си, че ще полудея. Един ден май леко откачих, обърнах се, грабнах металния линеал, с който чертаех, и едва не го убих това копеле. За малко да му откъсна проклетата глава. Почти му извадих окото, преди да ме откъснат от него. И през цялото време крещях: „Защо не ме оставиш на мира? Защо не ме оставиш на мира?“ Господи! — Треперещите му ръце стискаха силно черепа, очите му бяха затворени. — А сега какво мога да направя? Кого да ударя, на кого да кажа — разкарай се, стига си ме тормозил? Проклет дъжд, също като щипането, постоянно е по теб, само него чуваш, само него усещаш!
— Ще стигнем другия Слънчев купол към четири следобед.
— Слънчев купол? Стига с тия глупости! Ами ако всички Слънчеви куполи на Венера са разбити? Тогава какво? Ами ако в таваните на всички има дупки и дъждът се сипе през тях!
— Ще се наложи да рискуваме.
— Писна ми да рискувам. Искам единствено здрав покрив и мъничко покой. Искам да остана самичък.
— Чакат ни само осем часа път, ако поддържаме темпо.
— Спокойно, мога да поддържам темпо. — Пикар се разсмя, извърнат настрани от тях.
— Хайде да хапнем — каза Симънс, без да сваля поглед от него.
Отново поеха на юг покрай брега. След четири часа се наложи да отбият, за да заобиколят една река, която бе широка цяла миля и толкова буйна, че не можеше да се пресече с лодка. Наложи се да вървят шест мили във вътрешността до мястото, където реката ненадейно извираше от земята като кръв от смъртна рана. Продължиха да вървят под дъжда и се върнаха до морето.
— Трябва да поспя — изведнъж каза Пикар и се свлече на земята. — Не съм спал от четири седмици. Опитах, но не успях. Ще дремна тук.
Небето притъмняваше. Нощта се спускаше, а нощите на Венера бяха тъй непрогледно черни, че бе опасно да се движат. Симънс и лейтенантът също се отпуснаха на колене.
— Добре, да видим какво можем да направим. — каза лейтенантът. — Опитвахме и преди, но не съм сигурен. Това време май не става за спане.
Легнаха на земята, подпряха главите си на високо, за да не им влиза вода в устата, и затвориха очи. Лейтенантът трепна.
Не можеше да заспи.
Разни неща лазеха по кожата му. Растяха отгоре му на пластове. Капки падаха и докосваха други капки, превръщаха се във вадички и потичаха по тялото му. А докато водата се движеше по плътта, мъничките горски растения пускаха корени в дрехите му. Усещаше как пълзят и правят втора покривка отгоре му; усети как разцъфват мънички цветя, отварят се и листенцата им биват отнесени, а дъждът продължаваше да трополи по тялото и главата му. В изпълнената със слабо сияние нощ (защото растенията светеха през нощта) виждаше очертанията на другите двама като паднали дънери, покрити с килим от трева и цветя. Дъждът биеше в лицето му. Той го покри с ръце. Дъждът удряше шията му. Обърна се по корем в калта и легна на еластичните растения и дъждът започна да вали по гърба и краката му.