Лейтенантът постоя още малко, след което продължи в дъжда. Веднъж се обърна назад и извика Симънс, но той седеше с пистолета в ръка и го чакаше да се отдалечи. Поклати глава и му махна да продължава.
Лейтенантът дори не чу изстрела.
Започна да яде цветя, докато вървеше. Появяваха се съвсем за малко и не бяха отровни, но пък и не му даваха никакви сили; малко по-късно му призля и повърна.
Веднъж откъсна малко листа и се помъчи да си направи шапка, но бе правил подобни опити и преди; дъждът стопяваше листата на главата му. Откъснатата растителност гниеше бързо и се разпадаше в сива маса в пръстите му.
„Още пет минути — каза си той. — Още пет минути, след което ще вляза в морето и ще продължа да вървя. Не сме създадени за това. Нито един земен човек не може и няма да може да понесе подобно нещо. Нерви, ама че нерви“.
Проби си път през морето от кал и листа и излезе на някакъв нисък хълм.
В далечината сред студените мокри завеси се виждаше слабо жълто сияние.
Следващият Слънчев купол.
Далеч, оттатък дърветата, голяма кръгла жълта постройка. Известно време той само стоеше и я гледаше; олюляваше се.
Затича се, но после намали ход. Боеше се. Не извика. Ами ако беше онзи Купол? Ами ако беше мъртвият Слънчев купол, без слънце в него?
Подхлъзна се и падна. Остани тук, помисли си. Объркал си се. Лежи. Безсмислено е. Пий, пий колкото искаш.
Все пак успя да се изправи и прекоси няколко потока; жълтата светлина стана много ярка и той се затича отново, краката му чупеха огледала и стъкло, ръцете му разсипваха диаманти и скъпоценни камъни.
Застана пред жълтата врата. Върху нея бяха изписани думите СЛЪНЧЕВ КУПОЛ. Докосна я с изтръпнала длан. После натисна дръжката и влезе с препъване вътре.
Спря за миг на прага и се огледа. Зад него дъждът блъскаше по вратата. Отпред на ниска маса имаше сребърна купа горещ шоколад, от която се виеше пара. Зад нея на голям поднос бяха наредени дебели сандвичи с пилешко, току-що нарязани домати и зелен лук. А на една закачалка точно пред очите му имаше огромна дебела зелена хавлия и кофа за мокрите дрехи, а от дясната му страна — малка кабинка, в която топлите лъчи можеха да те изсушат за миг. На стола имаше чиста униформа, приготвена за него или за всеки друг посетител. А още по-нататък — кафе в димящи медни кафеници, тихо свирещ грамофон и подвързани в червена и кафява кожа книги. А до книгите — кушетка, мека кушетка, на която човек можеше да легне гол и да се наслаждава на лъчите на огромното ярко нещо, доминиращо над помещението.
Заслони очите си с длан. Видя приближаващите го хора, но не им каза нищо. Изчака, отвори очи и погледна. Водата от униформата му се стичаше на локва в краката му; усети как изсъхва косата и лицето му, гърдите, ръцете и краката.
Гледаше слънцето.
Беше увиснало в центъра на помещението — голямо, жълто и топло. Не издаваше никакъв звук; цялото помещение беше безмълвно. Вратата бе затворена и дъждът се превърна само в спомен за изтръпналото му тяло. Слънцето висеше високо в синьото небе — топло, горещо, жълто, превъзходно.
Закрачи напред, пътьом захвърляше дрехите си.