Вторият канал подаваше само седемдесет процента мощност. Положението ставаше критично. Торсон съкрати до минимум разстоянието между „Орфей“ и първата линия на корабите носачи, като се надяваше отново да улови енергията от прекъснатия канал. Но това не помогна. По-нататъшното сближаване в несигурното променливо пространство можеше да завърши с катастрофа. С резки скокове корабите му ту дръпваха напред, като се доближаваха опасно един до друг, ту се пръскаха в различни посоки. Торсон разбра, че постепенно губи контрол над „Орфей“, и извика при себе си главния енергетик.
— Кога ще завърши ремонтът на преобразувателите на втория канал? — В минути на сериозна опасност Торсон разговаряше с подчинените си внимателно, като се стараеше да разведри напрегнатата обстановка.
— Мощността е непостоянна. Ето къде е работата. Енергийните канали не са приспособени за предаване на информация. Филтрите в преобразувателите непрекъснато избиват.
— Сменете ги тогава!
— Вече на два пъти ги подменяхме и в четирите канала. Всички резерви свършиха. Трябва веднага да поискаме допълнителни комплекти решетки от корабите носачи!
— В тази обстановка? Откъде да ви намеря лодка, която ще може да се приближи до кораба в тази дяволска бъркотия?
— В такъв случай най-много след два часа ще прекъсне и третият канал.
Торсон се замисли.
— Добре, ще опитам. Нямаме друг изход. — И като превключи селектора на свързочниците, заповядва: — Предайте на „Н-15“ бързо да подготвят десет ракети с решетки и да ги изпратят една след друга от различни посоки към „Орфей“.
Той изключи и се облегна в креслото, съмнявайки се, че дори една от тези десет ракети ще стигне до целта.
След половин час на пулта заиграха зелени светлинки, което показваше, че флотът е открил разпръсната стрелба към своя флагман с товарни ракети. Автоматиката отказваше, пет последователно изстреляни ракети изчезнаха безследно, едва-що отделили се от корабите. Седмата и осмата се разбиха в борда на „Орфей“, като разпиляха в празното пространство своя безценен товар, и едва деветата най-после успя да се скачи с товарния хангар. Торсон още не бе оценил тази скъпо струваща победа, когато от „Н-17“ съобщиха, че на една от първите безследно изчезнали ракети е имало човек.
Нощта надничаше в илюминаторите на кораба. Непрогледната нощ на открития космос. „Н-17“ не участвуваше в щурма на сгъстеното пространство. Намираше се на най-горния ред на пирамидата, насочила острието си към затворената и невидима планета. Този кораб нямаше за задача да пробива. Не беше предвидено и да кацне в случай на успех, а трябваше да остане на външна орбита заедно с другите кораби носачи, които имаха задължението да зареждат с енергия групата за пробив, състояща се от тринадесет кораба. На „Н-17“ се намираха биолози, физици и математици — научният център на експедицията.
Ана не проумяваше какво може да прави един биолог в желязната кутия на кораба, лишен при това от възможността да кацне на планетата. Всъщност не можеше да разбере много неща. Защо Торсон е толкова предпазлив и бавен. Защо пробивът към планетата преминава неуспешно. Защо въпреки чудовищните мощности, изразходвани за пробива, те непрекъснато са изхвърляни навън. И най-после не можеше да си обясни защо изобщо дойде тук. В края на краищата Черната планета си оставаше за нея все така недостъпна, както и там, на Земята. Далечна, почти нереална.
Само изображението на флотилията от сто и четиридесет кораба върху екраните на централния информатор даваше някаква надежда, някакво усещане за пътуване, което още не е завършило. И за цел, но толкова далечна и нереална, колкото бе и преди. Но сега във всичко се прокрадваше и нотка на безизходност. Защото с всеки изминал ден, с всеки час тя все повече и повече се обезсърчаваше. Губеше вяра в успеха на експедицията и надежда, че някога ще зърне поне за миг лицето на човека, споменът за когото я накара да поеме по този далечен и труден път.
Заобикаляха я познатите стени на малката каюта, познатите вещи, познатите кристали с видеокнигите. Работният й стол до бюрото. Вече нямаше желание да седне в него. Дори работата, в която винаги намираше забрава и утеха, сега й се струваше безсмислена. Изтощена, Ана лежеше на тясна койка и се мъчеше да заспи. Не помагаха и усвоените още в детството правила за автогенна тренировка. Оставаше й едно последно средство. Тя протегна ръка към кутийка с червена ивица, която се намираше на масичката до главата й — нетринът щеше да й осигури дълъг и спокоен сън, забрава, пък и за известно време щеше да притъпи рефлексите и емоциите. Ненавиждаше това лекарство, но напоследък беше принудена все по-често да прибягва към него. Струваше й се, че отровното химическо съединение разрушава дори паметта й. И я превръща в равнодушна, безчувствена кукла… Тя хвърли кутийката, без да я отвори, и рязко се изправи. Имаше защо.