А в мига, когато взе решението и кордът се издигна във въздуха, на хиляди километра оттук, отвъд бариерата на сгъстеното пространство, товарният люк на един от корабите носачи се отвори и хидравличното бутало изхвърли малка ракета, а в нея, примряла от страх, от който вече се отърсваше, имаше друга жена… Но обръчът на разкъсаното време се съедини и странните картини, родени от пробуждащата й се памет, бързо преминаха в главата на онази, която сега летеше в небето на Ена към човека, който толкова дълго бе чакала.
Кордът събра крила и се стрелна надолу от огромната височина. Ушите й заглъхнаха, а плътният въздушен поток развяваше косите й, проникваше в дробовете й, пречеше й да диша. Елна затегна още по-здраво ремъците, които я прикрепяха към седлото на корда. Долу под нея се въртеше малкият като играчка остров Рин — миниатюрен пръстен от планини сред безбрежния океан. Наблюдателите веднага забелязаха непознатия корд и на височина два километра защитните батареи откриха огън. Тя знаеше, че батареите не са приспособени за атака от въздуха и защищават надеждно острова само откъм морето. Племената, обитаващи Ена, не разполагаха с летателни апарати и Есхин не се страхуваше от нападение отвън, през купола на сгъстеното пространство. Завладя я странна опияняваща радост въпреки опасността, въпреки страха, сякаш залповете на електрическите батареи бяха само фойерверк, възпламенен в нейна чест, сякаш отиваше на някакъв празник…
12.
Навярно няма нищо по-тъжно от безбрежно бурно море без платно, без педя земя. Докъдето стигаше погледът се простираше само оловносива, набраздена от вълните вода, която постепенно се губеше в мрака. Не се виждаше дори хоризонтът.
Ротанов стоеше сам на най-горната галерия. Отдавна изоставените помещения на последния етаж не се нуждаеха от охрана, оттук имаше само един изход — към морето.
Той долови веднага стъпките, но с нищо не издаде, че ги е чул. Някой крадешком се промъкваше зад гърба му. Не бяха стъпки на робот, но тук не идваше никой… Сигурно е Есхин. Човекът вече беше съвсем близо, Ротанов нямаше какво повече да чака и рязко се обърна.
Пред него стоеше Елна. Широко светло наметало загръщаше фигурата й, а новата прическа толкова променяше лицето й, че в първия миг не я позна и се учуди на своето вълнение:
— Ти? Откъде се взе? Как се озова тук?
Тя му отговори едва чуто, само с устни, без да откъсва очи от него, сякаш го виждаше за първи път:
— Някога бях господарка на този остров. Знам тайни, които не подозира дори Есхин… Но ти май не ми се радваш?
— Не знам — честно призна той, — беше толкова неочаквано.
Паметта никога не му бе изневерявала, а ето че сега той не можеше да каже защо лицето й му се видя така познато и същевременно толкова чуждо, сякаш бе срещнал някоя непозната… А тя, без да се усмихва, сериозно и изпитателно го гледаше в очите.
— Знаеш ли защо съм тук?
Той отрицателно поклати глава.
— Странно нещо се случи с мен. Когато се разделихме и Есхин ме пусна да си вървя, струваше ми се, че няма за какво да се безпокоя, че съм изпълнила своя дълг. Ти отиде там, където искаше… Аз също изпълних своите задължения, с една дума, оставаше ми да отлетя с чиста съвест оттук. Ала не стана така. Не трябваше да се връщам, не трябва и да споделям с теб онова, което се каня да ти открия. Но ето че… — И тя млъкна. Той не я подкани да продължи, защото чувствуваше, че в този миг с нищо не може да й помогне, единствено тя имаше право да реши какво да прави по-нататък. — Бореите казват: „Никой не може два пъти да мине по един мост, без да се върне.“ И аз не бива два пъти да вземам решение. Пък и нямаме време за умуване. Есхин знае, че съм тук. Чуваш ли свирките на охраната? След минута ще пристигнат. Да вървим.
— Но къде? Галерията има само един изход, а там са роботите.
— Да тръгваме. Ще ти покажа Хронар. Най-голямото постижение на нашата цивилизация и най-голямата й тайна.
— Имаш ли право да го сториш?
— А ти как смяташ?
— Може би трябва да отида сам?
— Там не може да влезе чужд човек. Да вървим, докато не съм размислила.