Съвсем несъзнателно дръпна ръката си от пулта и взе папката с току-що получената поща. Може би се надяваше, че сведенията, идващи от Земята, ще му подскажат друго решение. Но отлагаше неизбежната развръзка.
Прегледа бегло пакета пластмасови карти, избра една, с червената ивица на Координационния съвет на Федерацията, и я постави в компютъра. На екрана пламнаха редовете на съобщението:
„До всички кораби, до всички поселения на Федерацията. Неизвестен противник е извършил нападение срещу колонията на Дзета. Има човешки жертви. Хората спешно се евакуират. Да се обърне специално внимание на черните обекти, видими само при неутронно облъчване. Не бива да се допускат близо до корабите и селищата. Незабавно да се унищожават с максимално мощни енергийни заряди…“
Ето че се случи онова, от което най-много се страхуваше през тези години, за което се подготвяше и заради което построи тази база. В просторите на Галактиката човечеството се сблъска с неизвестен и страшен противник. Ако това не беше хуманоидна цивилизация, ако изобщо не бе цивилизация — а той не изключваше съществуването на разум, който не се поддава дори на най-общо човешко определение, — преговорите можеха да се окажат невъзможни и тогава ще трябва да приемат боя. Просто няма да имат друг изход, ще им натрапят някоя война. И на тяхно място той щеше да избере за първи удар именно базата на Регос. Нали тя е единствената територия, където може да се скрие техният засега несъществуващ боен флот. Оттук той би могъл да извършва набези, без да излага незащитените планети на ответните удари на врага. Противникът вероятно добре познава техните възможности. Но знае ли някой колко години ги е наблюдавал и е събирал сили, докато най-после се е решил да ги нападне. Времето, което им оставаше, за да се подготвят за срещата с врага, за чиито оръжия земната техника не познаваше защита, сега може би се измерваше с месеци, ако не и с дни…
Щом спря воят на сирените за обща тревога, обявена за втори път през последните няколко дни, метрономът методично започна да отмерва секундите, които оставаха до залпа на антипротонните оръдия. Хората, които седяха от двете страни на Ротанов пред главния пулт за управление, приключиха с набирането на командите и сега го гледаха в очакване на нови заповеди.
До този момент не му бяха задали никакви въпроси, възпирани от правилника и устава за бойна готовност. Но ето че Протасов пръв наруши тягостните мигове, изпълнени с ритмичното потракване на метронома:
— Подготвяме се за операцията така, сякаш над базата е увиснал вражески крайцер!
— Смятайте, че е така.
Ротанов не обърна глава, не вдигна очи от таймера.
Лицето му застина и в очите му се появи неприсъщ за него жесток, студен блясък.
Четиридесет секунди… Все още не беше късно да отмени заповедта, да спре операцията. Дори така, загледан в показанията на уредите, той видя с периферното си зрение на страничните екрани силуета на кораба, служил вярно и предано години наред, преодолял пространството, защитил и докарал обратно доверилите му се хора. Този мощен, красив кораб бе побрал в себе си човешки труд, знания и надежди. И след тридесет секунди щеше да бъде унищожен.
Ротанов нареди да изчислят залпа от двете страни така, че звездният пламък на анихилацията да обхване изведнъж цялата обшивка, като не остави никаква пролука за притаилата се във вътрешността на кораба черна напаст. Той не пожали енергия за този залп. И никога нямаше да забрави тези мигове на очакване, тепърва щеше да иска сметка за тях от онези, които изпратиха своите черни подаръци на хората…
— Нула-едно, нула-нула…
Защитните полета, прикриващи планетата, трябва да се огънат от удара. Слестов се опасяваше, че няма да удържат радиационната вълна.
Твърде близо бе корабът. Твърде голяма беше масата му за пълна анихилация. Но Ротанов вярваше, че защитните системи на базата ще се справят с тази задача. Той добре познаваше земните инженери, изградили тази крепост…
И все пак, когато на екраните лумна виолетовият пламък, те неволно наведоха глави, като очакваха да чуят страшния грохот и да усетят люлеенето на почвата, които винаги съпровождаха дори учебните стрелби, а сега…
Но не стана нищо. Лумването на екраните угасна учудващо бързо, само силуетът на кораба се стопи, изчезна, сякаш никога не бе съществувал.
Ротанов хвърли поглед на разходомера за антипротони, после на уреда за измерване на радиоактивността и вълновите удари. Стрелките им едва-едва трепнаха.
— Какво стана? — попита той, като се извърна към Рестон.