Отделните капки, докоснали атмосферата на планетата, се свиха, леко изпукаха и изчезнаха. Но по-едрите, макар и в умален размер, надвечер все пак достигнаха повърхността й.
Утрото започна както обикновено. Операторите заеха места пред пултовете на автоматичните комплекси на рудника и в енергийния център. Цели ята стреколети се вдигнаха във въздуха, за да закарат колонистите до работните им места.
Ана кацна със стреколета на площадката пред сградата на градската болница. Обиколи стаите, убеди се, че състоянието на неколцината болни е добро и медицинските автомати не се отклоняват от зададените режими, и влезе в кабинета си, който се намираше под самия покрив на пететажния блок.
С огромните си прозорци кабинетът по-скоро приличаше на голяма оранжерия. Многобройните растения, които изпълваха цялото свободно пространство, допълваха това впечатление. Ана и тук продължаваше да експериментира присаждане на земни растения върху чужда почва в новите условия.
Тя поля с лейката своите питомци, не доверяваше тази отговорна работа на автоматите. Откъсна няколко пожълтели листенца, провери дали не са донесли земни паразити заедно с новата партида растения.
Карантинният контрол си знаеше работата. Растенията изглеждаха здрави. Ана отиде до бюрото, извади медицинските карти, прегледа ги и след като се увери, че не е необходима намесата й в набелязаните програми за лечение, отвори друго чекмедже.
На дъното лежеше малка, потъмняла от времето ръчно изработена кутийка, направена от твърдата като желязо дървесина на храсталаците от далечната Хидра.
В нея имаше снимки, холограми, листчета хартия с надраскани по тях букви.
Ана си припомни училището първа степен на Хидра. Там я учеха да се защищава и да напада. Да стреля с бластер и да избира място за засада.
Сега всичко това приличаше на далечен и вече не толкова страшен сън. Под купчината снимки изрови изсъхнало бодливо клонче. Единственият й подарък от човека, чийто образ тя никога не забрави. Видеофонът настойчиво записука. „Ана Петровна, току-що получихме тревожен сигнал. Автоматът в четвърти сектор съобщава, че от медифора на Гай Рудин от половин час не постъпва сигнал. Последният е приет от гората. Сигурно Рудин е нощувал там.“ Гласът на дежурния беше спокоен. Не се случваше често, но все пак понякога хлапаците, за да си поиграят, изключваха своите медифори и здравната служба получаваше лъжливи сигнали за тревога.
— Нужна ли ви е помощ?
— Сама ще се справя — отвърна Ана. — Познавам добре гората и местата, които посещават. Изпратете ми само санитарен стреколет със сирена. Трябва най-после да накажем тези безделници.
Автопилотът на стреколета направи кръг над града и насочи машината към гората. Докато летеше, Ана постави в информатора на стреколета личната карта на Рудин. За нейна изненада той не беше хлапе, а млад мъж на двадесет и седем години, специалист по електроника. Беше го срещала два пъти в басейна и веднага го позна, щом се появи на екрана.
Май беше добър плувец. Един възрастен колонист не би си правил шега с медифора. Едва сега тя почувствува лека тревога. Стреколетът вече се снижаваше към мястото, където автоматите бяха засекли последния сигнал на Рудин. Прозрачните крила зад нея се понадигнаха и спуснаха леко машината на поляната.
След десетина минути Ана намери палатката. До нея в тревата се търкаляше сплесканият медифор. Но дори и сега тя не се обезпокои много. На Дзета нямаше диви животни. Безобидните елени и лосове не биха се приближили до палатката. Какво ли се е случило тук?
Объркана, тя събираше разхвърляните по поляната вещи, когато забеляза върху едно дърво странни драскотини, сякаш някой с голи ръце се бе опитвал да смъкне кората от него.
Долните му клони, варварски отчупени, се търкаляха в тревата. Едва сега Ана се разтревожи. Но вече бе късно. С трясък се прекърши огромен клон и някакво същество скочи от дървото.
То тупна на четирите си лапи, изправи се на задните си крака и чак сега Ана проумя, че това е човек. Дрехите му висяха на парцали, по цялото му тяло се виждаха дълги червени драскотини.
Разделяха ги само два-три метра. И преди тя да разбере какво става, човекът се спусна към нея, протегнал напред окървавените си ръце с изпочупени нокти.
Ана отскочи инстинктивно. От само себе си се задействуваха рефлексите й, придобити в училището първа степен на Хидра — нали от тях зависеше животът на всеки колонист.
Нападателят не успя да я достигне, падна, но в същия миг се изправи на крака и с учудваща бързина отново се хвърли към Ана. Не й остана време дори да се изплаши. Мускулите си знаеха работата…