Очите й се присвиха, движенията й станаха резки, пестеливи, точни.
Човекът отново не успя. Той изрева от ярост, обърна се, прегради й пътя към стреколета и сега бавно, крадешком отново започна на настъпва. Чак сега го позна и като отстъпваше също така бавно, както се приближаваше той, без да му позволява дори с крачка да съкрати дистанцията, ласкаво му извика:
— Гай! Какво ти е, Гай?
В очите му се мярна проблясък на съзнание, той изстена, хвана главата си и изведнъж тихо и ясно рече:
— Махай се оттук!
— Добре, Гай, ще си отида, но първо ми кажи какво се е случило с теб?
— Не знам. През нощта в гората валя дъжд…
— Бъркаш нещо, Гай. Тук не валят дъждове.
— Не беше обикновен дъжд. А черен. Помня едрите капки, една от тях падна ей тук. — Той докосна тила си и лицето му се изкриви. — Студено ми е. Много ми е студено! — Тялото му трепереше, безумна ярост отново замъгли погледа му. — Ей, ти! Чуй ме! Ти не знаеш, не предполагаш дори колко ми е студено! Стопли ме!
Той пак скочи към нея, но не успя, оплете се за минута в близкия храсталак. Това й позволи да се добере до медицинския колан, да извади шприц-пистолета и да постави сънотворна капсула в него.
За да бъде точен изстрелът, тя трябваше да опре дулото на пистолета до кожата на болния и да го направи така, че Гай да не може да я докосне… Добре знаеше какви изненади крият външно напълно благоденствуващите чужди светове. Ако е заразяване с чуждопланетен вирус, работата е лоша…
Когато Гай се измъкна от храстите, Ана побягна, за да го накара да я преследва. Изплъзна му се още веднъж, за миг се намери зад гърба му, успя да допре шприц-пистолета до плешката му и натисна спусъка.
Гай се олюля и меко се отпусна на тревата. Сънотворното подействува мигновено.
Ана извика още един санитарен стреколет, накратко докладва на дежурния за станалото, изкара от своята машина робота за първа помощ, по който висяха маркучи, щипки и датчици. Трябваше незабавно, без да губи нито минута, да определи състоянието на Гай.
Роботът едва обви спящия с паяжина от кабели на датчици и индикатори, когато на диагностичното табло се появиха първите цифри.
Кръвното му налягане беше нормално. Пулсът слаб, мозъчните биоритми забележимо понижени… но това бяха дреболии и не можеха да бъдат причина… Аха, ето, най-после! Температурата на тялото бе тридесет и два градуса по Целзий… Не е чудно, че му е студено. В случай на инфекция температурата се повишава. Незабавно трябва да се повиши с два-три градуса, инак мозъкът няма да издържи… Тъй, а сега кръвната проба, пълен анализ — за вируси, микрофлора, чужди белтъци… Нищо, странна работа… Само останки от неговите собствени… Протича интензивен процес на разрушаване на белтъците, но защо, коя е причината?!
След известно време Ана разбра, че е безсилна да направи нещо. С всяка минута се ускоряваше процесът на разрушаване на нервната система и на най-сложните структури на организма и когато на поляната кацна санитарен вертолет, вече нищо не можеше да спаси Рудин.
Един пилот на транспортен стреколет пръв забеляза черните кратери. Летеше с леко натоварена машина от космодрума към заводския комплекс, който се намираше далеч от града. Когато човек преминава десетки пъти на ден над едно и също място, той постепенно престава да забелязва подробностите на пейзажа. Затова пък всяка промяна веднага бие на очи.
Пилотът имаше чувството, че ямите, обезобразили зелената гора, са образувани от мощни взривове. Тук нямаше никакви обекти и въобще на Дзета взривяваха само в началото, преди няколко години, когато колонистите пробиваха скалите за основите на складовете…
Озадачен, пилотът обърна стреколета и мина още веднъж над гората, като се спусна колкото може по-ниско. Натоварената машина не му позволяваше да намали скоростта и подробно да разгледа земята под него. Но и онова, което видя, беше достатъчно. След пет минути над гората се появиха вертопланите на карантинната служба.
Ръководителят на експедицията забрани кацането. Вертопланите можеха да увиснат неподвижно над всяко място и на всякаква височина.
Сякаш проказа бе поразила повърхността на планетата. На десетки места зееха огромни язви. Пред очите на потресените колонисти в тях изчезваха дървета и земна маса. Като че ли във всяка яма работеше огромна невидима бъркачка, която непрекъснато смилаше почвата и разширяваше размерите на кратера.
На някои места кратерите достигаха десетки метри в диаметър и продължаваха да растат.
Опитаха се да предприемат нещо. В ямите полетяха цилиндри с антибиотици, способни да унищожат всяка чуждопланетна фауна, но това не спря процеса на разрушаването. А облъчването с твърди неутрони само го ускори.