Выбрать главу

Най-после, а това вече беше израз на отчаяние, в една от най-отдалечените и най-големи ями хвърлиха неутридна бомба. Ямата, увеличена десетки пъти от взрива все пак загуби активността си.

Но и това не доведе до промени. Кратерите вече бяха над двеста, а на Дзета нямаше други заряди с такава мощност.

В седем вечерта се събра Съветът на колонията. Измъчени, мрачни, колонистите седяха мълчаливо. По лицата им се четеше един и същи въпрос: Какво става? Как да спрат разпадането? Мръсни, с разкъсани дрехи, те приличаха на бойци, току-що напуснали бойното поле. Всъщност така и беше. Петров, съсредоточавайки се, дълго разтрива дланта на дясната си ръка, изгорена с киселина. После спря поглед на празното бюро. То сякаш подчертаваше цялата невероятност и безизходност на сполетялото ги нещастие.

— Опитахме всичко възможно — започна той с необичайно тих глас. — Реакцията от минута на минута се ускорява, като въвлича все нови и нови скални маси, процесът нараства в аритметична прогресия и ние не сме в състояние да го спрем…

— Реакция на какво? — попита математикът Бромов.

— Де да знаех! — отговори Петров. — Единственото, което знаем, е, че причината трябва да се търси извън Дзета. Много прилича на бомбардировка от космоса. Диспечерският пост е засякъл чужди тела, нахлули в атмосферата на планетата, и макар че на снимките се виждат само неясни петна, тъкмо те вероятно са онези „черни кораби“, за които неотдавна ни предупредиха от Земята. Ако е така, трудно могат да се предвидят последствията от катастрофата.

— Стига сме умували. Трябва да предприемем нещо! Докато философствуваме тук, поразената площ се увеличава. След час-два ще бъде обхваната територията на града!

— По-спокойно, другари, по-спокойно! Днес, както никога досега, ще са нужни цялото ни мъжество и опит. Не бива да допускаме паника. Имаме жени, деца. Всеки контакт с черното вещество причинява смърт. Дадохме вече и първата жертва…

Всички се обърнаха към Ана. Тя тъжно поклати глава.

— Когато намерихме Рудин, вече бе започнало разрушаването на централната нервна система и частично на белтъците. Направихме всичко възможно. Беше твърде късно… И твърде голяма бе дозата, организмът не се справи. Рудин изобщо не дойде в съзнание. Имаше само едно кратко просветление в началото. Спомена за някакъв дъжд, явно психически вече не беше добре. Съвременната медицина не познава подобно заболяване.

— Сигурна ли сте, че причината е в контакта с черната материя? Ами ако е неизвестна инфекция?

— Не е инфекция. В организма си няма чужди белтъци.

В залата се възцари тягостно мълчание. Най-после Петров се изкашля и като гледаше встрани, твърдо каза:

— Ще започнем бърза евакуация. По-нататъшната борба с наличните средства е безсмислена и опасна.

— Да изоставим града на произвола на съдбата, тъй ли?

— Има ли други предложения?

— Не! Трудно е да се примирим с това положение, тук е нашият дом и изведнъж да избягаме, пък и къде да вървим? Нямаме дори кораби!

— Ще пристигнат кораби. Нашата радиограма по аварийния канал е приета от Зидра. Не по-късно от три месеца спасителите ще бъдат тук.

— Три месеца! Ако разрушаването на кората продължи със същата скорост, няма да издържим толкова време!

— В такъв случай ще преселим временно хората със спътници на карантинната станция. Ще издържим. Трябва да издържим. — В залата отново надвисна тягостно мълчание. Всеки от присъствуващите си представи какво става сега на мястото, където доскоро зеленееше гората…

Сякаш за да се подчертае цялата сериозност на положението, до залата достигна шум от далечно срутване и светлината примигна.

— Подземната електроцентрала май вече не съществува.

— Най-важното сега са хората — напомни Петров. — Ще спасяваме хората. Смятайте евакуацията за временно отстъпление. Днес още не знаем какво представлява нашият враг. Но ще разберем, не се съмнявайте. Човечеството е упорито. Рано или късно ще се върнем и ще възстановим нашата обезобразена планета.

— Да смятаме, че събранието е приключило — злобно се обади някой от залата и Ана разбра, че хората не са се примирили, не са простили на ръководството на колонията това принудително отстъпление. Всяка минута можеха да се очакват някакви изненади, провали, а може би и нови жертви…

Решиха първо да изведат от града хората и целия сухопътен и въздушен транспорт. За временен лагер избраха място на брега на морето, далеч от поразените зони.

Едновременно с извозването на хората започна и прехвърлянето на първите групи на спътниците. Колонията разполагаше само с два реактивни катера, годни да излязат на планетарни орбити. Поради това операцията по прехвърлянето щеше да се проточи много месеци.