— Не знам, Олег. Засега не знам. Но не това е най-важното. Може би са се опитвали нещо да ни кажат или да научат нещо от нас?… Или са искали да видят как ще реагираме в сложното положение, ще успеем ли да минем покрай тях? Може и сега да ни наблюдават?
— Тук няма никой. Това е един празен ковчег.
— Време е — напомни Фролов. — Контролното време изтича. Жалко е да оставим кораба. Двигателите са в пълна изправност, реакторът също — бива си я тая машина.
— Би ли останал тук? — Олег внимателно го гледаше.
— Струва ми се, не…
— Виждаш ли, там е работата, че без енергия не можем да му помогнем. Време е да вървим.
— Да, разбира се.
Но Ротанов се бавеше, вглеждаше се в слепите екрани на прашните уреди, в студената броня на преградните стени. Струваше му се, че ако още малко напрегне мисълта си и открие някакъв съвсем незначителен, незабелязан досега факт, ще намери отговора… Ала корабът мълчеше. Ротанов бавно тръгна след останалите, но не се стърпя и се обърна за последен път. Може би се прощаваше с мъртвия кораб, който щеше завинаги да отнесе своята тайна. А може би все още чакаше отговор? Но не го получи. До вратата на кабината имаше апарат за свръзка с вътрешните помещения на кораба. С какво привлече вниманието му? Не знаеше. Най-вероятно искаше да се сбогува или да се извини.
Ротанов се изправи до апарата, прокара длан по студената мъртва повърхност на екрана, за да изтрие прахта, и съвсем механично натисна копчето. Екранът за миг светна. Толкова кратко и неясно, че той се усъмни дали е видял добре. Но Олег, който го наблюдаваше, спря.
— Според мен нещо се мярна.
— И на мен така ми се стори. Ако в кондензаторите случайно е останала енергия, напълно е възможно.
— Не, мисля, че забелязах някакви очертания… Ти беше много близо, оттук се вижда по-добре. Определено там имаше нещо!
— Добре. Нека да проверим. Статичните заряди не изчезват мигновено от екрана.
След минута електрометърът изхвърли карта на точковите заряди, разпределени по площта на екрана.
Всички се струпаха около сивото парче пластмаса върху което, сякаш разкъсали пелената на небитието, се появиха чертите на странно човешко лице. Лице на жена.
Лявото й око, непропорционално увеличено, ги гледаше втренчено. Нищо друго не се забелязваше. Картата на напреженията напомняше силно увеличена вестникарска снимка, съставена от отделни размазани точки.
— Значи някой е останал на кораба!
Фролов, както винаги пестелив на думи, вече проверяваше линията.
— Апаратът не е включен към вътрешната мрежа.
— И никъде ли не е включен?
— Тук има кабел. Ще проверя още веднъж… Но ми се струва, да — той води към външната антена на локатора!
— Ето го и отговорът — тихо рече Олег, — Все някой е трябвало да управлява този кораб. Екипаж няма. Управлявали са го отвън, отвън е получавал и енергия! Веднъж вече срещнахме подобно нещо… Помниш ли скафандъра на „академик Грегори“?
— Искам да знам накъде е насочена тази антена. Определете точното й направление. — Заповедта на Ротанов прозвуча рязко, почти строго.
13.
Ротанов отново седеше в креслото на пилота. „Икар“ бавно изключи и започна да прибира механизмите за скачване.
Можеха да тръгват. Един поглед върху компютъра беше достатъчен, за да преценят положението. Въпреки че загубиха време и скорост, въпреки че планетата бе толкова близо, все още имаха избор. Значи той грешеше и на кораба не бяха поставили капан. Избор… Възможно ли е онези, които ги следяха, той вече не се съмняваше в тяхното съществуване, да предвидят какъв ще бъде техният избор? Вероятно са се надявали, че сами ще вземем вярното решение.
Тъй че какво имаше там, долу? Смъртоносна атмосфера или живот? Нали оттам идваше лъчът! Идваше, и това беше същият онзи шанс, за който говореше на Олег. Шанс, който им даваше правото да се надяват, че ще успеят.
Интересно, ще му прости ли някога Олег, ако сега насочи кораба нагоре, далеч от смъртоносната планета? Но по-важно беше дали сам щеше да си прости.
Откакто напуснаха „Симанс“, не му зададоха нито един въпрос. Екипажът очакваше решението му и не се съмняваше какво ще бъде то.
— Готовност нула. Потвърдете.
Четири отговора: готов, готов, готов… — и старт. „Икар“ веднага пое рязко към планетата. Курсографът строго спазваше азимута, снет от локаторната антена на „Симанс“. „Икар“ се въртете като тирбушон надолу по наклонената спирала, която се виеше около линията на азимута. Двигателите свистяха равномерно, от време на време проплакваха сервомоторите на управлението, звучно жвакаха хидравличните амортисьори.