— Петдесет хиляди метра до отразяващата плоскост! Четиридесет хиляди! Двадесет! — с леко прегракнал глас докладваше Фролов.
Какво ли имаше там? Облачна покривка? Плътна атмосфера? Защо толкова странно и почти напълно се отразява импулсът на локатора? По всяка вероятност йонизиращ слой… Край. Време е да намалим скоростта.
— Десет хиляди!
— Азимут?
— Придържаме се.
Странна пелена покриваше екраните. Малко по малко изчезваше галактическата спирала. Синкавата звезда светилото на тази необикновена планетна система, блещукаше едва-едва с някакъв мътен блясък. Не можеха да се отърсят от усещането, че „Икар“ бавно потъва в морска бездна.
— Защо левият двигател развива само девет десети от мощността? — тихо попита Ротанов и Фролов веднага му отговори.
— Не успяхме да ги загреем. Двигателите са форсирани.
— Но десният дърпа.
— Левият винаги загрява по-бавно.
— Може да ни потрябва цялата мощност.
Фролов направи някаква магия с лостовете. Мъчителното скърцане откъм левия борд се засили и стрелката бавно запълзя към последното деление на скалата.
— Сега е добре. Разстоянието?
Мълчание. Нямаше време да отвлича вниманието си, за да погледне уредите. Корабът непрекъснато се отклоняваше встрани. Автоматиката не успяваше да коригира курса.
— Разстоянието!
— Не се отчита! Радарните импулси отново не се отразяват!
Корабът неочаквано дръпна напред. Ушите им забучаха от нахлулата кръв, креслата заскърцаха от претоварването. Едва повдигайки натежалите си като пънове ръце, Ротанов обърна „Икар“ с кърмата надолу и форсира двигателите докрай, за да забави падането. Но нищо не се промени. Корабът продължаваше стремително да се носи надолу.
— Какво прави, нарочно ли пада? — изхриптя Олег като едва отлепяше устни. Стрелките на гравиметрите подскачаха като луди. Свистенето на спирачните двигатели преминаваше в ултразвук. И макар че чудовищното претоварване, което притискаше кораба отвън проникваше вътре намалено десетки пъти от защитните устройства, Ротанов имаше чувството, че сам носи на раменете си тежестта, сгромолясала се върху кораба.
Грохотът и резките къси удари, които допълнително се стовариха върху „Икар“, го накараха най-после да погледне екраните. Наоколо бушуваше буря, каквато според всички физични закони не би трябвало да има тук. Километрови мълнии падаха върху кораба. Отвсякъде струеше фантастична люлякова светлина. Струваше му се, че още миг-два и ребрата на кораба ще се пречупят, а преградните стени ще изхвръкнат от местата си.
Налагаше се ръчно, почти интуитивно да се променят режимите на спирачните двигатели, защото от това тръскане почти цялата автоматика отиде по дяволите. Ротанов отдавна бе откачил ограничителите и прегрявайки двигателите, забавяше движението на кораба, като го задържаше на онази граница, след която претоварването можеше да разруши корпуса.
На централното табло за управление светна надпис: „Опасност! Критичен режим! Двигателите ще излязат от строя!“ — като че ли те не го знаеха. Нямаха време дори да запушат гърлото на аварийната сирена и тя със своя вой допълваше какофонията от звуци, изпълваща кораба.
И изведнъж всичко свърши.
Ротанов се намери седнал зад щурвала. Ръцете му — върху ръкохватките за управление, лицето му обляно в студена пот, но двигателите вече не работеха. Не се усещаше и пресата на претоварването, сковаваща тялото, преградните стени не вибрираха, не се ронеха парчета от пластмасовите панели на таблата за управление. Болеше го само прехапаната устна и аварийната сирена продължаваше да вие.
Ротанов протегна ръка към прекъсвача, непоносимият, тягостен звук най-после спря.
Някъде капеше вода от прекъснат тръбопровод, въздухът в регенераторите свистеше, както и преди светеха плафониерите в кабината. Малко по малко всички дойдоха на себе си.
— Край, момчета, пристигнахме — пошегува се Олег, но никой не се усмихна на шегата. Насмешливата усмивка на устните му по-скоро приличаше на гримаса.
— Защо не работят двигателите?
— Мисля, че генераторите са се изместили от фундаментите. Задействували са защитните устройства, които не се командват от пулта. Включват се само преди взрив. — Фролов с упрек гледаше Ротанов.
— Какво става с външното наблюдение?
— Когато генераторите изскочиха от местата си, спря и токът в електропроводите. Ще се опитам да включа аварийните акумулатори… — Фролов се наведе над своя пулт, превключвателите изщракаха и овалните вдлъбнати екрани отново светнаха…