— Познавах една звездна цивилизация, която бе способна да направи това… — тихо рече Ротанов. После замълча задълго, загледан в екраните, на които нямаше нищо друго освен розовата мъгла, образувана от безбройните частици прах, всмукани от гравитационното поле на загиващата звезда.
— Не е толкова важно дали е завършил процесът на образуване на черната дупка. Дори на теория не може да се излезе от едно сгъстено пространство — подхвърли Олег.
— Теориите рухват, когато в естествения ход на нещата се намеси човешкият разум — отново взе думата Ротанов. — Може би ще намерим изход. Намиращото се под нас образувание не прилича на обикновена черна дупка. Гравитационният колапс протича мигновено в системата. Елсон безспорно е прав. За външния наблюдател повърхността на сгъстеното пространство е съвсем непроницаема. Тук всичко е другояче. Създава се впечатление, че процесът на хлътване на системата е спрян изкуствено. На места пространството не е затворено, прекъсва се. За пръв път срещаме подобно нещо. Само разумът може да действува противно на природните закони. Сега му е времето да си спомним за лъча, който управляваше „Симанс“. В сравнение с останалите факти този е най-убедителен. „Мъртвата космическа дупка“ не е причина за различните страшни събития, с които се сблъскахме напоследък. Вярвах в това, когато насочих „Икар“ надолу по лъча, вярвам и сега.
— Но тук няма никой! Локаторите ни обхващат огромна зона. Нищо освен прахоляк и една умираща звезда!
— И въпреки това тук сигурно съществува живот. А следователно и база, върху която той би могъл да се развива. Тук трябва да търсим планетата.
— Говориш много убедително. Жалко, че не те чуват онези, които са създали тази дупка. Тук няма планети. Виж екраните. Зоната на затвореното пространство не е чак толкова голяма. Дори когато минавахме през купола, когато така ни раздруса, не бихме могли да се отклоним дотолкова, че локаторите да не засекат планетата, ако лъчът наистина е идвал от нея.
— И въпреки това тя трябва да съществува. Може би някъде сме сбъркали. В посоката или в разстоянието, но не в най-важното, разбираш ли, не в най-важното!
— Мисля, че знам къде грешим — неочаквано се обади Дубров, който за първи път от началото на разговора вдигна очи от екраните: — Кога определихте посоката посредством антената на „Симанс“? По кое време?
— Веднага щом установихме, че апаратурата за свръзка е включена към тази антена.
— Точно така. Но корабът не стоеше на едно място. Той се движеше. И в момента на измерванията антената не беше обърната към предавателя.
— Разбира се! Ама и ние сме едни навигатори! Мигът, в който антената е престанала да следи управляващия лъч, би трябвало да съвпада с прекъсването на подаваната енергия. Корабът не разполагаше със собствена енергия. Изключването на механизмите за следене на антената би следвало да се покрива по време със спирането на двигателите на „Симанс“. Тъкмо тогава корабът е получил отвън последната команда.
— И от този момент до нашите измервания бяха минали близо два часа. При скоростта на „Симанс“ това е голямо разстояние. Не е чудно, че тук не открихме нищо. Трябва да търсим планетата… Още сега… — Олег се наведе към таблото за изчисления. — Около два милиона километра по на запад.
— Интересно как ще определиш тук къде е запад? — попита Дубров.
— По жироскопите и по посоката на гравитационното поле… Няма проблеми.
— Бих искал да знам каква е ползата от всичко това? — мрачно попита Фролов.
— Какво искаш да кажеш? — не разбра Олег.
— Дори и да намерим планетата, не ще можем да кацнем. Генераторите излязоха от строя. Когато се изместят фундаментите им, даже в дока не се наемат да ги ремонтират, по-лесно е да се построи нов кораб.
— Ще кацнем и без кораба. Нали разполагаме с лодка. Само да открием планетата, ще кацна на нея дори с парашут! Обещавам.
Олег беше прав — най-важно бе да се намери планетата, а с кацането все някак щяха да се справят.
С необяснимото си седмо чувство Ротанов долавяше, че тя е някъде тук, наблизо! От тази мисъл му стана по-топло на сърцето. А може би не на сърцето… През последните няколко часа той усещаше под якето си, там, където висеше на верижка невидимият за другите червен камък от Реана, странна жива топлина. Сякаш камъкът, огрявайки го, искаше да му каже: „По-смело, напред. Ти си на верен път…“
ЧАСТ ВТОРА
ПЛАНЕТАТА НА БЕЛИТЕ НОЩИ
1.
Планетата се приближаваше към тях с непроницаемата си тъмна маса. Светлината беше недостатъчна, за да се различи нещо на повърхността й от тази височина, пък и уредите на лодката, непригодни за работа в сгъстено пространство, почти не можеха да им помогнат. Когато височината намаля на десет хиляди метра, лодката попадна в плътна облачна пелена и близо два часа се носеше сред червеникавата мъгла.