— Махни се — помоли го Ротанов. — Държиш се като дете.
Знаеше от опит, че на чуждите планети най-враждебно и опасно се оказваше онова, което на пръв поглед изглеждаше безобидно. Сякаш за да потвърди неговите опасения, зад тях се разнесе странен тропот, все едно че множество млади кончета галопират към брега. Но не бяха коне… Водната повърхност на океана отразяваше добре светлината и те видяха странно животно, което изскочи от храсталаците. Дебелите като тръби крака или пипала се разклоняваха от издълженото му овално тяло отначало нагоре, а после, огъвайки се като широки дъги, опираха в земята. Бяха шест или осем, трудно можеха да се преброят, толкова бързо се мяркаха във въздуха тези гъвкави, без стави крака. Онова, което отначало им се стори малко туловище, скрито зад ритмично движещите се крака, се оказа глава, покрита с блестяща броня, на която святкаха четири очи. Когато забеляза хората животното забави своя бяг и след двадесетина крачки спря. Три бластера се вдигнаха като по команда. Никой не мърдаше. Изведнъж животното широко се разкрачи, обърна се с хълбок към тях и едва сега те забелязаха ездача… От удобното седло, привързано на гърба на животното, скочи строен и гъвкав младеж и без да бърза, тръгна към тях.
— Свалете оръжието — тихо нареди Ротанов. С всяка крачка на ездача изумлението им нарастваше все повече и повече. Отначало видяха само фигурата му, но вече можеха да разгледат бледото, леко издължено слабо лице с големи сиво-сини очи, дрехата, която приличаше на старинен извезан кафтан, и широкият бродиран пояс.
— Сигурно е хуманоид — тихо рече Олег. Ротанов веднага му възрази:
— Твърде много прилича на нас. Далечните му прадеди или са родени на Земята, или… — и не довърши, но Олег, който добре помнеше Хидра, разбра какво означаваше това „или“. Имитация, копие на човек, биоробот…
— „Онази, която крие лицето си“ ви приветствува с добре дошли, чужденци.
Гласът му, деформиран от киберлингвиста, като че ли идваше някъде отзад, от раниците, натъпкани с планетарна екипировка.
Никой не се помръдна, не промълви нито дума, твърде обикновено, по земному, прозвучаха тези думи, въпреки странното име на онази, която ги поздравяваше. Те знаеха, че когато в словесния фонд липсва подходяща дума, лингвистът подбира най-близкото по значение словосъчетание и затова името прозвуча така дълго. Очакваха продължение, но още не можеха да дойдат на себе си от странната среща… Да се промъкнат през бариерата на сгъстеното пространство, да паднат на дъното на гравитационната бездна, да се спуснат на планетата, където нямаше дори слънце, и изведнъж такава среща? Дори не се изненадаха от пристигането им, изпратиха им гид, паж, слуга… Какъв е той всъщност? Как беше разбрал, че са кацнали? Защо в поведението му не се забелязва нито страх, нито учудване? Лицето му е човешко, носът правилен, светлосините му очи ги гледаха спокойно и сериозно. Изглежда, че са ги чакали и Ротанов е бил прав, сякаш наистина беше предвидил, че всичко предшествуващо е било само някакво странно, специално подготвено за тях представление. Все още не можеха да повярват.
— Коя е „Онази, която крие лицето си“? Жрица? Или предводителка на вашето племе? — попита Ротанов.
Пратеникът се направи, че не е чул или не е разбрал въпроса. Киберлингвистът дълго и напевно превежда думите на чуждия, непознат език. Но дори от превода се чувствуваше, че в неговия богат речников фонд има нещо близко, познато. Езикът, който говореха тук, не им беше напълно чужд, както не им беше чужда тази дреха и лицето на младежа, само странното животно, на което пристигна пратеникът, застанало неподвижно встрани, им напомняше, че са попаднали в друг свят.
— „Онази, която крие лицето си“ ви кани да вземете участие в празника — рече пратеникът.
— Разбираш ли нещо? — прошепна Фролов зад гърба на Ротанов и той най-неочаквано и за себе си се усмихна.
— Можем ли веднага да разберем всичко? Нали чу, канят ни, ще отидем да видим какъв е този празник.
Явно удовлетворен от тази фраза, младежът се обърна и бавно, без да се оглежда, се отправи към своя чудовищен кон. Ротанов преметна бластера на гърба си и тръгна след него. Другите мълчаливо го последваха.
Пътечката скоро се раздвои и ги поведе встрани от лодката, покрай брега. Пратеникът яздеше бавно и Ротанов без особен труд се изравни с него.