След тези думи жрецът излезе. Останал сам, Ротанов дълго разглежда сложните орнаменти върху тежката кована чаша. Непознати чудовища се гонеха в безкраен бяг. Приятел ли им беше жрецът, или враг? И от кого се боеше? От кого можеше да се страхува, след като заемаше в племето толкова високо положение, че самият владетел влизаше в неговата колиба с нисък поклон? За какъв път намекваше жрецът? Само въпроси. Въпроси без отговори…
Странни нощи се спускаха над Ена. Изпълнени с розов здрач и с шепота на огромните кадифени листа. С ухаеща на билки тишина, нарушавана само от далечните крясъци на кукувиците. Ротанов лежеше в своята колиба с отворени очи и очакваше Олег. През деня двамата скришом се разбраха с условен знак и сега, щом пазачите пред вратата притъпят бдителността си, Олег щеше да дойде тук.
Беше се случило нещо. Нещо, което не можеше да се съобщи по селектора за връзка. Ротанов беше забранил нощните посещения, разрешаваше ги само при крайна необходимост, но сега на всяка цена трябваше да се срещне с Олег. Вдругиден бе сватбата и той чувствуваше че събитията непрекъснато ги изпреварват, че не са подготвени за тях… Най-после откъм пода на колибата се чу шум. Ротанов отмести рогозката. Капакът, който бяха направили специално за такива посещения, се вдигна и се появи Олег. Широкоплещестата му фигура можеше да се отгатне в мрака само по неясния силует. Дишаше тежко и още не можеше да си поеме дъх.
— Днес твоите пазачи са внимателни както никога досега. Трябваше да избягам от тях в горичката и цял час да заличавам следите си, после отново се върнах.
— Вдругиден е сватбата и охраната сигурно е получила заповед да удвои бдителността. В края на краищата там, където отвличат булката, никой не знае какво може да се случи с мъжа й.
— Все се шегуваш, а на мен не ми харесва тая комедия със сватбата. Твърде далеч отиде тази работа.
— Да не мислиш, че на мен ми харесва, но щом сме дошли в чуждо село, ще играем по тяхната свирка.
Двамата замълчаха, ослушвайки се, но навън беше спокойно.
— Част от охраната още ме търси в горичката, а останалите няма да влязат в колибата, жрецът им каза, че е забранено.
— Знам. Какво се е случило. Защо ми направи знак?
— Жрецът ми даде ей това. Каза, че ти ще се досетиш. Не знам какво е имал предвид, прилича ми на някакъв план, но нищо не мога да разбера.
Олег му подаде шумолящ лист от рот. Бореите използуваха листата на това растение вместо хартия. Ако по него се прокара остър предмет, появява се бял сок който се откроява добре на черния фон, после листът се изсушава и написаното или рисунката се запазват дълго време. Ротанов го приближи до светещия плод от гинго. Студената жълтеникава светлина беше достатъчна, за да се забележи всяка завъртулка. Без съмнение беше план на някаква местност. Когато се вгледа, той позна клисурата, където се пребори с дрона. Стрелката сочеше към теснината, която водеше нагоре от това място. В самия му край бе поставена още една стрелка и малко кръстче. Жрецът обеща да му покаже пътя и сдържа обещанието си. Само че забрави да обясни накъде води той. Ротанов нави листа на руло.
— Аз ще се оправя с това нещо. А сега ме слушай внимателно. Трябва да се доберем до лодката. Сигурно я пазят, затова ще отидеш сам. Гледай да не се забъркаш в някоя каша. В краен случай използувай приспивателен газ. Ще преместиш лодката на по-безопасно място и по-близо до селището, за да ни е подръка. Докато я открият, ще мине известно време. Скоро може да ни потрябва. И още нещо… Опитай се да заредиш два-три комплекта батерии от генераторите. Елсон смята, че ще издържат пет-шест часа, което може да се окаже достатъчно, ако правилно разчетеш времето.
— Имаш предвид защитните костюми?
— Естествено не бластерите. Костюмите, връзката с лодката. И ние трябва да се подготвим за сватбата. А сега си върви, преди да се е върнала охраната от горичката.
Олег безшумно изчезна през отвора и той отново остана сам.
И тъй жрецът удържа на думата си… Планът… Какво ли го очакваше там? Засада? Капан? Провокация, целяща да се компрометира „младоженецът“ в навечерието на сватбата? Той лежеше на рогозката, заслушан в бледорозовата, мека като памук тишина на Ена. Ротанов не обичаше неопределените и неизвестни положения. Предпочиташе да ускорява събитията, да ги предизвиква, стига да имаше дори и малка възможност за това. И ето че сега се откриваше такава възможност. Той безшумно стана от тревистото си легло и предпазливо, крадешком се приближи до вратата. Нито едно стъбълце не прошумоля под краката му, като че ли в мрака на колибата се движеше само неговата сянка, толкова внимателно пристъпваше по пода. Щом се убеди, че пред колибата са само двамата пазачи и вниманието им е приковано към храсталаците, откъдето се чуваше пращене на клончета и стъпките на преследвачите, завръщащи се от неуспешната гонитба на Олег, Ротанов отиде до отвора. Колибата беше повдигната на греди. Между земята и пода имаше достатъчно място, за да се провре човек. Той се огледа и като безплътна сянка се мушна във високата трева зад колибата.