Храмът беше примитивен, величествен и потискащ. Никакви прегради не разделяха вътрешното пространство на огромната конусовидна кула, чиято форма не можа да определи отвън. Губещият се в мрака свод се крепеше на грубо из дялани от камък стени. В средата на храма, на стотина метра от входа се извисяваше статуя на жена. Позата й внушаваше безизходна тъга, човешка мъка. Мрачен храм, твърде мрачен за сватба. Ротанов се приближи до статуята. Лицето й бе забулено от едва забележимо покривало. Какво означаваше този повтарящ се символ — жена без образ? Може би безлика съдба? Или техните богове са толкова жестоки, че предпочитат да крият лицата си? Но тогава защо и една жена е принудена да крие лицето си? Не разполагаше с време, за да разбере всичко това, пък и не беше нужно. Има неща, които не са предназначени за чужденци, и принадлежат само на този народ и на това място. Отдалечи се от статуята и едва сега забеляза в подножието й малък каменен басейн, в който се плискаше вода. „Сигурно е свещеният извор“ — мина му през ума. Мислите му бяха прекъснати от някакъв глас, който се разнесе високо откъм купола на храма. Отразен и усилен от стените, той кънтеше като че ли отвсякъде.
— Чужденецо, ти, който пожела да вземеш за жена „Онази, която крие лицето си“, чисти ли са твоите намерения? Не таиш ли в себе си коварство и злина, които умело прикриваш? Защо дойде тук?
— Твърде много въпроси. Ще отговоря само на последния. Дойдох, за да защитя „Онази, която крие лицето си“.
— Достоен отговор… — Чак сега Ротанов позна по тази категорична мрачна интонация гласа на жреца. — Приближи се и да се изпълни предопределеното…
Тъжен, продължителен звук, който не бе лишен от мелодичност, се разнесе под сводовете на храма — нещо средно между гонг и стон… Ротанов отиде до извора. Беше решил да не се оглежда, не се обърна и сега, макар че ясно различи шум от стъпки зад гърба си и трепна едва когато в лявата му ръка легна малка, хладна женска длан. Две или три фигури, загърнати от глава до пети в тъмни покривала, застанаха зад тях. Приближи се и жрецът в оранжев плащ, с неизменната си огърлица от прозрачни камъни. Той даде знак и отново се разнесе ридаещият звън на гонга. Ръцете на статуята, притиснати досега в скръбен жест към гърдите, изведнъж се разпериха и се протегнаха към Ротанов. Върху разтворените й длани, направени от неоцветено дърво, се виждаше непознат златист плод. „Сигурно е свещеният плод тана“ — помисли си той. Застанал неподвижно, с присвити очи, той гледаше ослепителножълтия плод, който като че ли беше единственото живо и ярко петно в този мъртъв храм, в безжизнените дървени ръце на статуята, Може би сам трябваше да направи онова, което в края на краищата стори жрецът, който пристъпи към статуята, мълчаливо взе плода от дланите й, разчупи го над извора и Ротанов видя, че няколко капки сок, червени като кръв, паднаха във водата. После подаде едната половина от плода на Ротанов, а другата на жената.
След като взе своята част, Ротанов се обърна към „Онази, която крие лицето си“. Днес черният й воал толкова плътно покриваше главата й, че той не можеше да зърне дори очите й. Фигурата й, някак скована, му заприлича на статуята на богинята. Гласът под купола на храма попита:
— Съгласен ли си ти, чужденецо, победил дрона, да съединиш своята съдба със съдбата на жената, която стои до теб?
Стори му се, че в думите се крие някаква клопка, но отговори без колебание:
— Съгласен съм.
— Тогава хапни от свещения плод тана.
Ротанов поклати отрицателно глава, обърна се към „Онази, която крие лицето си“ и ясно произнесе:
— Нека тя първа да направи това. В моята страна жената има същото право на избор, каквото има и мъжът.
Тишината, която се възцари в храма, издаде объркването на онези, които режисираха това представление. Най-после гласът под купола рече:
— Добре, чужденецо. Богинята удовлетворява молбата ти. Нека „Онази, която крие лицето си“ първа извърши обряда.
Без да промени позата си, все така сковано, сякаш наистина бе статуя, тя повдигна воала си, доближи до устните си плода тана, отхапа от него и тъмна като кръв струйка сок потече по дрехата й. После бързо спусна покривалото, пристъпи към статуята и постави в протегнатите й ръце остатъка от плода.
Но и този миг бе достатъчен, за да познае „Онази, която крие лицето си“. Съмненията му отпаднаха. Сега знаеше какво да прави по-нататък.
— Чужденецо, твой ред е! — разнесе се гласът под купола.
Без да откъсва поглед от черното покривало, Ротанов поднесе плода към устата си. И в този миг чу сподавен, неясен шепот: