— Не прави това, моля те! Все едно, няма да ми помогнеш, само ще погубиш себе си. Хвърли плода в извора.
Плодът беше тръпчив, възгорчив на вкус. Гърлото му беше пресъхнало и той преглътна ароматния гъст сок, после пристъпи към статуята и остави в дланите й остатъка от плода. Гонгът удари за последен път, светлините угаснаха.
Служителите на храма се наведоха в почтителен поклон пред Ротанов и той разбра, че обрядът е завършил.
Поканиха ги да отидат в страничен коридор. Без да пуска малката студена длан, за да не загуби жената в този полумрак, той тръгна след един от служителите. Пред тях се изпречи тясна каменна стълба. Изкачването продължи дълго. Вероятно вече се намираха до купола на храма, на някой от неговите горни етажи, разположени над покрива. Стълбата завършваше с тясна врата, почти процеп. Ротанов с мъка се провря през него подир „Онази, която крие лицето си“. Служителите на храма останаха отвън. Щом Ротанов прекрачи прага, каменните блокове се размърдаха зад гърба му и плътно прилепнаха един към друг, като затвориха здраво изхода.
Двамата се озоваха в тясно помещение във формата на цилиндър около седем метра в диаметър със съвсем гладки, издигащи се нагоре стени. Подът, застлан с пухкави кожи, беше отрупан с блюда, пълни с плодове и месни ястия. Виждаха се кани със сок и с домашна бира. Мъждивата светлина на плодовете гинго изтръгваше от мрака странната, почти нереална картина, която ги заобикаляше. Прозорци нямаше, само тесни колкото длан процепи свързваха с външния свят тяхното ново жилище. Или може би затвор? Ротанов усети, че ръката на неговата спътница потреперва. Той я погали, едва докосвайки косите й, както галят малки деца, за да ги успокоят. Двамата не бяха разменили нито дума от мига, в който чу нейния сподавен шепот до свещения извор.
— Интересно, колко време ще стоим тук? — попита той, като се огледа.
— Съвсем малко, до среднощната заря.
Ръката й отново трепна и той не посмя да я попита какво ще се случи след това. Според местното време дотогава оставаха не повече от два часа. Ротанов внимателно пусна ръката й, приближи се до един от процепите, повдигна се на пръсти и погледна навън. Пред погледа му се ширна целият остров. Ако не беше полумракът, сигурно щеше да види и крайбрежието.
— Най-много се боях, че няма да ме послушаш. Помолих те да не си правиш шеги с бъдещето, което не познаваш.
— Помня. Затова предоставих правото на избор първо на теб. Нали и ти можеше да откажеш.
Тя поклати глава отрицателно.
— Моят избор бе предопределен от съдбата.
— И въпреки това можеше да откажеш, нали можеше? Кажи, можеше ли?
Той забеляза как потрепериха раменете й
— Тогава тук вместо мен щеше да стои друга жена. Не трябваше да правиш това, Ротанов.
Въпреки черния воал, въпреки че както и преди не виждаше лицето й, той усети нейното вълнение. Гласът й прозвуча някак глухо и раменете й отново леко потрепериха. Заслужаваше си да рискува. Заслужаваше си да направи всичко, дори само заради едно: да разбере от какво толкова се страхува.
Ротанов бавно и внимателно обиколи в кръг малкото помещение. Мъчеше се да не пропусне и най-малката подробност. Тъжно място. Приличаше на крепост. Само че обсаждащите не могат да се доберат дотук. Той отново се приближи до процепа и остана смаян от дебелината на стените. Не по-малко от два метра. Вероятно те и отвън бяха иззидани от същите грубо издялани блокове, само че тук имаше мазилка… Това неочаквано откритие го заинтересува. Защо долу в храма нямаше мазилка, а тук имаше? Опита се да разчопли стената с парче от керамичен съд, което се търкаляше на пода. Оказа се твърда. Острият ръб на парчето не остави върху нея дори драскотина. Дали не беше цимент? Във всеки случай нещо не по-малко твърдо… Някой нарочно е направил гладки тези стени, и то само отвътре.
Колкото по-внимателно оглеждаше помещението, толкова по-малко му харесваше то. Не се забелязваше нито една пролука, трябваше да се наведе, за да открие мястото, където плътно се бяха съединили блоковете, закрили процепа.
— Оттук не може да се излезе, но не е толкова просто и да се влезе. Всъщност как смятат да те отвлекат?
— Да не говорим за това. И да не мислим. Все едно нищо не можеш да направиш. Малко време ни остава, стрували си да го пилеем за безсмислени въпроси! Оттук никой никога не се е връщал. И с нас ще стане така.
Ротанов за първи път почувствува колко е сигурна, че положението им е безизходно. И това не беше страх, не беше и женска боязън пред неизвестната опасност. В гласа й се долавяше спокойна увереност и безнадеждна мъка. И той неволно се възхити от нейната твърдост, която й помагаше да не падне духом.