— Можеш да хапнеш или да пийнеш нещо. Плодовете са много вкусни. Ето този глед например е необикновено ароматен, опитай.
Ротанов отрицателно поклати глава. Устата му гореше, откакто вкуси сока на свещената тана. Сигурно съдържаше някакви възбудителни наркотични вещества. Чувствуваше, че леко му се вие свят и някаква топла вълна се разлива по цялото му тяло. Това състояние му беше познато, обикновено настъпваше след вземане на стимулатори, и той знаеше, че ще може да се контролира, колкото и силна да беше дозата в сока.
— В твоята родина, когато мъжете си избират жена, също ли има обряд, който скрепва този избор?
— При нас избирането винаги е взаимно. А колкото до обряда… Какво пък, и това може да се нарече обряд. Ние се разписваме в една голяма красива книга.
— А ти разписвал ли си се вече там?
— Не. Не ми се е случвало досега.
— Значи аз съм първата ти жена?
Ротанов разбра, че е време да изяснят отношенията помежду си и всяко нещо да застане на мястото си. Но се бавеше, страхуваше се да започне, защото знаеше, че неговото обяснение по-скоро ще я наскърби, а не можеше да постъпи другояче.
— Та аз не успях да те опозная, не успях дори както трябва да видя лицето ти. Ние не избираме толкова прибързано. В моята страна мъжът и жената отначало се запознават, дълго време дружат, понякога това приятелство прераства в нещо по-голямо и едва когато се уверят, че…
Той замълча, почувствувал, че постепенно затъва в блатото на безсмислените обяснения, че казаното вече не може да се върне назад. Тя дълго мълча. И изведнъж заговори сякаш за друго.
— Искаш ли да научиш защо съществува обичаят, който ми забранява да си откривам лицето?
Той кимна.
— Споменавала съм ти, че в обичаите на бореите има много рационални неща. А този обичай помага на мъжа, когато остане сам, да не си спомня лицето на жената, която го е избрала. Та срещата да не остави следа в живота му и да няма кого да си представя. За да си спомня за нея през целия си живот, при всичките си следващи запознанства, „които могат да прераснат в нещо по-голямо“, като за „Онази, която няма лице“, която няма дори право на неговите спомени.
Ротанов изпитваше мъчителен срам и не намираше думи да й възрази. Неочаквано тя бавно свали сребърния обръч и черния воал, който закриваше лицето й. Косите й, подобно на водопад, се пръснаха по раменете, откривайки високото чело, може би малко по-високо от нормалното, леко вирнатия й нос, май обсипан с лунички, макар че не беше сигурен в това, и огромните й сини очи…
Хиляди години го отделяха от тази индивидуална, особена красота. Смесване на расите, смесване на стиловете и в резултат — тази неизбежна унификация отначало на дрехите, а после и на еталоните за женска красота. Не, тя не му изглеждаше красива, но тогава защо като омагьосан не можеше да откъсне поглед от лицето й, сякаш беше надникнал в кристално чист извор, бе видял в него образа на русалка и сега, без да се откъсва, пиеше ненаситно от бистрата студена вода. А тя не сведе очи, гледаше го сурово, строго, сякаш нито за миг не се е съмнявала нито в себе си, нито в това, какво впечатление ще му направи, сякаш знаеше предварително, че наказанието за неговата прекалена и неуместна гордост ще бъде действено и жестоко.
В долните помещения на храма зарида гонгът. Звукът му, плътен и кънтящ, изскочи навън и се понесе някъде надолу, към долината. За миг му се стори, че планинското ехо го върна и той падна върху тях някъде отгоре като едва доловима, сдържана въздишка, изтръгнала се сякаш от самото небе.
— Трябва да направим нещо, за да се измъкнем оттук. Покорството не е най-добрият начин да се противопоставяш на съдбата.
Тя отрицателно поклати глава.
— Оттук никой не се е връщал, но ти все още можеш да се откажеш. Още не е късно, да извикам ли жреца?
— Извикай го! Нека само да отворят вратата. Ще излезем двамата от това място. — Тя отново поклати глава.
— Има ли пазачи на стълбата? Те не могат да ни попречат.
— Знам. Но тогава ще доведат някоя друга тук. А жребият се падна на мен. Според теб може ли да се постъпи така?
— Не, така не бива да се постъпва! Добре. Ще останем тук и ще разберем как ще завърши това отвличане!
И тогава някъде отгоре отново се разнесе мощен и страшен тътен, сякаш кънтеше и стенеше планината. Ротанов вдигна поглед и едва сега забеляза, че кулата няма покрив. Над главата му сивееше част от небето, очертано от равния кръг на стените, които почти се сливаха с него. Но сега, преди зазоряване, небето разсветля и той съгледа нещо, което не бе видял по-рано. Видимата повърхност на кръглите стени беше насечена от дълбоки бразди, все едно че някой я бе драл с гигантски нокти. А звукът, който идваше отгоре покрай тези изподраскани стени, ставаше все по-страшен и преминаваше във вибриращ вой, на който, леко разлюлени, отговориха дебелите крепостни стени на храма.