Роите се въртяха наблизо и щом го забелязаха, веднага вдигнаха дървените си тръбички. Двата пламъка, избухнали на границата на защитното поле, ги накараха да се откажат от безполезната стрелба. Изглежда, не разбираха какво става и не можеха да си обяснят неуязвимостта на човека. Защитното поле имаше еднопосочно действие. Отвън то не пропускаше странични материални предмети, затова пък пътят навън беше открит. Олег реши да се възползува от това. Интересно, как ли ще се държат тези сигурни в своята безнаказаност надменни повелители на съдбата, ако сега си разменят ролите? Той бавно вдигна карабината и започна да се прицелва. Прикладът беше неудобен, затова пък оптиката надмина всичките му очаквания, той можеше да разгледа старателно оскубаната клиновидна брадичка на роя, чието лице сега изпълваше кръстчето на мерника. Олег свали дулото по-ниско, премести го малко надясно и плавно натисна спусъка. Тежкият куршум със свистене се заби в скалата на половин метър от роя. Каменните отломки и оловните искри го накараха да подскочи. Той с вик се спусна към храстите. Вторият изстрел откърти изпод краката му голяма буца земя. Роят се препъна в нея и уплашено се скри в някакъв процеп на скалата. Вторият рой вдигна своята тръбичка и стреля три пъти поред в Олег.
— Продължавай, продължавай… Свикнал си да стреляш по обезоръжени хора, а как ще ти хареса това?
Олег улови в кръстчето на окуляра края на дървената му тръбичка, оптиката му даваше възможност да изпрати куршума с точност до сантиметър. Увери се, че е така, след изстрела, когато разцепените на трески останки от оръжието се разпаднаха в ръцете на неговия противник. Още два-три изстрела и роите изчезнаха от поляната. Пътят беше свободен. Той се върна в лодката, взе боеприпасите, другите карабини, комплект батерии и вече се канеше да тръгва, когато си помисли, че случайностите на тази планета са прекалено много. Както и неочакваните и непредвидени положения. Ами ако обстоятелствата се стекат така, че в края на месеца никой от тях не успее да се върне тук! Не биваше да рискува. Олег отиде до пулта и набра на управляващия център програма, според която последните останки от енергия в акумулаторите да бъдат изразходвани за унищожаване на лодката. Сега поне щеше да е сигурен, че тя няма да попадне в чужди ръце. Олег метна на рамо тежката торба, зареди с нова батерия защитния си костюм и потегли.
Ларт го чакаше на същото място, където го остави. Явно битката, която се разигра до лодката, страшно го бе поразила. Ловецът беше по-мрачен от облак.
— Няма да ни се размине. Роите ще ни отмъстят.
Олег се усмихна.
— Сега имаме копия, каквито искаше. Вече няма да ни е страх от роите.
— Техните копия са по-яки. Те никога не прощават обидата.
Сякаш в потвърждение на думите му, огромното стъбло, покрай което минаваха, неочаквано се прекърши. Тежкият ствол с остри като бръснач ръбове се стовари върху гърба на Олег. Ако не беше защитният му костюм, щеше да умре на място. Ударът беше толкова силен, че костюмът, станал монолитен в момента на удара, потъна на няколко сантиметра в земята, а стъблото отлетя встрани.
— Не се шегуват — промърмори Олег. — Ако продължават така, наистина ще си изпатим. Но сигурно и те имат слабо място. Трябва да разберем откъде са дошли и какво представляват в действителност тайнствените им способности да измислят такива поразии.
— Цялата им сила идва от стрика. Когато долети стрик, умират много бореи, а роите стават непобедими. Ако твоето копие срази стрика, ние ще се справим с роите.
— В такъв случай да търсим твоя стрик.
— Не е нужно да го търсим. Той ще прелети покрай онази скала. Ако успеем да се доберем до върха и роите не ни убият по пътя, ти ще видиш стрика.
6.
Гигантското четиридесетметрово тяло на крилатия змей обви храма. Шестте чифта ципести кожести крила се събраха в уродлива издутина на гърба. Тежката ръбеста глава завършваше с тясна, издадена напред част, пълна с остри дълги зъби. Сега от нея непрекъснато се показваше и изчезваше раздвоен розов език, грапав и покрит с пяна. Змеят дишаше тежко. Летенето му беше отнело много сили и сега си почиваше, удобно разположил дългото си тяло между издатините на храма. Той долиташе тук години наред и всичко, което щеше да се случи след няколко минути, винаги се повтаряше до най-малките подробности. Пораждаха ли се някакви мисли в тази малка в сравнение с огромното му тяло глава? Или я владееше само желанието да се наплюска, да се наспи и да утоли жаждата си?