След апатията от последните няколко седмици той най-после се беше натъкнал на нещо голямо, което изискваше неговото внимание. Смръщи чело и потъна в дълбок размисъл, като дори не забеляза момчето, което се върна и се напъха в спалния си чувал точно преди началото на рекламите. Първата от тях показваше как един съвършено обикновен куб в складова наличност може да се превърне в средоточие на желания, нормален, щастлив семеен живот.
Дърк се изправи напълно готов да поднови въпросите, но сърцето му се сви, когато сведе поглед към момчето. Звярът беше вече безкрайно далече, отново свит в мрачната си, просветваща в синкаво бърлога, и Дърк реши, че не изпитва особено желание да го безпокои точно в този момент. Задоволи се с дрезгаво подхвърляне към безмълвното хлапе, че ей сега се връща, и се заспуска тромаво по стълбите, сподирян от мрачно разветите пешове на дългото кожено манто.
В преддверието се сблъска отново с омразния Джилкс.
— Какво ти се е случило? — попита рязко полицаят, когато мерна потрошения и подут нос на Дърк.
— Дабо дова, гоедо бе подъведва — обясни невинно Дърк. — Борадджупих дзе.
Джилкс го попита какво точно е правил и Дърк великодушно обясни, че на горния етаж има свидетел, притежаващ интересна информация. Той услужливо допълни, че нямало да е лошо Джилкс да се качи и да го разпита сам, но първо трябвало да изключи телевизора.
Джилкс кимна сдържано и тръгна да се качва, но Дърк го спря.
— Де ди ли дзе друва, дже иба деждо дранно в дая рабода? — попита той.
— Какво казваш?
— Деждо дранно — повтори Дърк.
— Нещо какво?
— Дранно! — не се отказа Дърк.
— Странно?
— Доджно дака, дранно.
Джилкс сви рамене.
— Какво например?
— Аби идглежда дабълдо бедбидлена.
— Напълно какво?
— Бедбидлена! — опита отново Дърк. — Бедбидлена! Бидля, дже дова е бного индередно!
След тези думи той кимна учтиво, излезе от къщата, пое нагоре по улицата, където от небето го връхлетя орел и Дърк се размина на косъм отпадане под движещия се в южна посока автобус номер 73.
През следващите двадесетина минути от тавана на къщата на „Лъптън роуд“ се разнасяха викове и писъци, които породиха допълнително напрежение у съседите. В линейката беше качена горната и долната част от тленните останки на господин Енсти, както и цивилен полицай с кървящо лице. След това за известно време се възцари спокойствие. После пред къщата спря още една полицейска кола. След поредица от подвиквания от рода на „Боб пристигна“ откъм къщата, от колата се измъкна едър, як полицай, който заизкачва тежко стълбите. След няколко минути и порой от писъци и викове той излезе, също притиснал длани към лицето си, и подкара колата си с ненужно пронизително свирене на гуми.
След около двадесет минути пристигна микробус, от който слезе друг полицай с портативен телевизор в ръка. Той влезе в къщата и излезе след минути в компанията на тринадесетинагодишно момче, което още не можеше да се нарадва на новата си играчка.
След като всички полицейски коли с изключение на патрулната, която остана паркирана пред къщата, отпътуваха, от тайното си скривалище зад една от молекулите в големия сутерен се измъкна огромна, космата, зеленоока фигура.
Тя подпря косата си на една от хайфи-тонколоните, потопи пръста си в почти съсирената локва кръв, образувала се върху диска на грамофона, притисна го върху долния край на лист дебела, жълтеникава хартия и след това изчезна в някой мрачен и тайнствен отвъден свят, като си подсвиркваше странна и зловеща мелодийка, и се върна само за миг, за да прибере косата си.
Глава 7
Малко по-рано същата сутрин на благоприятно разстояние от всички тези събития, на благоприятно разстояние от добре оразмерения прозорец, през който се втичаше студената светлина на ранния предиобед, в едно снежнобяло легло лежеше възстар едноок мъж. На пода подобно на килната палатка почиваше вестник. Той беше захвърлен там точно преди две минути, малко след десет часа според часовника на нощното шкафче.
Стаята не беше голяма, но затова пък беше обзаведена с благотворно добър вкус, сякаш беше стая в скъпа частна болница или клиника, каквато всъщност си и беше — намираше се в болницата „Уудшед“, разположена насред принадлежащите на болницата неголеми, но добре поддържани имоти, в покрайнините на неголямо, но добре поддържано селце в Котсуълдс.
Мъжът беше буден, но това не го радваше.
Кожата му беше много изискано стара — като възстар, отпуснат, прозрачен пергамент на лунички. Изключително крехките му ръце лежаха леко сгънати върху чистите ленени чаршафи и потреперваха почти незабележимо.