— Разбирам — каза Кейт, защото го разбра.
Изправи се малко вдървено и приглади полата си.
— Добре — каза тя и се почувствува засрамена от самата себе си, — а кой е най-новият ви пациент?
Потръпна от недодяланата нелогичност на въпроса си, но след това си спомни, че е тук в качеството си на журналистка и че въпросът надали щеше да изглежда прекалено странен.
Стандиш махна на сестрата и инвалидният стол и неговият тъжен товар продължиха по пътя си. Кейт хвърли последен поглед през рамо към момиченцето и премина след Стандиш през летящите врати в следващата секция на коридора, която беше досущ като предишната.
— Ето, вижте тук — каза отново Стандиш, като, изглежда, имаше предвид рамката на прозореца.
— И това там — добави той, като посочи някаква лампа.
Явно или не беше чул въпроса й, или нарочно не искаше да му отговори. А може би го пренебрегваше поради презрителната му нищожност.
Внезапно тя прозря защо беше цялото това ето-вижте-тукане и и-това-тамкане. Стандиш искаше от нея да се възхити от декора. Прозорците бяха с елегантна, фино изработена и боядисана метална дограма, лампата беше от масивен лъскав метал, вероятно никелиран — и така нататък.
— Прекрасно — оцени предразполагащо тя и след това си даде сметка, че това не звучи много по американски.
— Страхотно местенце — добави тя с надеждата да му се хареса.
Хареса му се. Той дори си позволи бегла доволна усмивка.
— Ние тук си го наричаме качествена грижовна среда — осведоми я той.
— Сигурно много хора искат да постъпят тук. — Кейт отново захапа своята си темичка. — Колко често приемате нови пациенти? Кога за последен път…
С лявата си ръка тя внимателно откопчи дясната си ръка, която точно в този момент страстно желаеше да я удуши.
Минаха покрай една леко открехната врата и Кейт се опита да надникне вътре, без да се набива на очи.
— Много добре, я да надникнем тук — моментално предложи Стандиш и бутна вратата. На онова зад нея откровено му личеше, че е малка стаичка.
— А, да. — Стандиш разпозна обитателя й и въведе Кейт вътре.
Обитателят на стаята беше поредната далеч не едра и далеч не руса личност. На Кейт започваше да й се струва, че цялата тази визита май е нещо като емоционално изхабяващо преживяване и имаше чувството, че в това отношение нещата едва ли ще се охлабят.
Мъжът, който седеше на стола до леглото, докато болничният санитар оправяше въпросното легло, беше един от най-дълбоко и обезпокоително чорлавите хора, които Кейт някога беше виждала. Всъщност само косата му беше чорлава, но пък беше чорлава до такава степен, че като че ли повличаше и цялото му длъгнесто лице към своя трескав хаос. На вид мъжът беше съвсем доволен да си седи там, където си седеше, но нещо липсваше на доволството му — и то във внушителна степен — той сякаш буквално се задоволяваше с нищо. Във въздуха на около четиридесет и пет сантиметра от лицето му висеше едно абсолютно празно пространство и доволството на господина, ако въобще извираше от нещо, извираше от съзерцанието тъкмо на това. Освен това той като че ли чакаше нещо. По нищичко не си личеше дали беше нещо, което всеки момент щеше да се случи, или пък нещо, което щеше да се случи след някой и друг ден, или дори нещо, което щеше да се случи малко след като адът замръзне и Британската телекомуникационна компания оправи телефоните, защото на него като че ли му беше все едно. Ако се случеше, той беше готов; ако не се случи — карай да върви, той пак е доволен.
Според Кейт в това негово доволство имаше нещо непоносимо тревожно.
— Какво му има? — попита тя тихо и веднага се усети, че говореше така, сякаш човекът не беше там, а той вероятно можеше сам да обясни подробно какво му е.
И наистина тъкмо в този миг той проговори.
— О… ъ-ъ… здрасти — каза той. — Добре, става, благодаря.
— Ъ-ъ… здравейте — отговори му тя, макар това да прозвуча като че ли малко неуместно.
Стандиш й махна обезсърчително да млъкне.
— Да, да, кифла, чудесно — рече доволният човек. Каза го с равен глас, сякаш просто повтаряше нещо, което го бяха накарали да каже. — Да, може и малко сокче — добави той. — Добре, благодаря — и отново се отпусна и се втренчи в празното.
— Много необикновено заболяване — обади се Стандиш. — Ще рече, можем да вярваме, че е наистина уникално. Не съм и чувал за нещо, което поне отдалече да го наподобява. Освен това се оказа практически невъзможно да се установи без всякакво съмнение какво точно представлява, така че се радвам да ви съобщя, че ни се спести неудобството да му измисляме име.
— Бихте ли желали да помогна на господин Елуис да си легне пак? — попита санитарят.