— Госпожица Елспет Мей — каза Стандиш, очевидно чувствувайки се така, сякаш представя най-големия връх на върховете.
Стаята й очевидно беше много хубава — просторна и мебелирана с удобни и скъпи мебели. На всяка плоскост имаше свежи цветя, а нощната масичка, върху която се беше проснала плетката на госпожица Мей, беше от махагон. Самата госпожица представляваше добре оформена, среброкоса дама на късна средна възраст и спеше полуизправена и облегната на камара възглавници, облечена в розова вълнена жилетка. След миг на Кейт й просветна, че макар и да спеше, госпожицата по никакъв начин не се намираше в състояние на покой. Главата й беше кротко отпусната назад, очите — затворени, но дясната й ръка стискаше писалка, която бясно дращеше по голям лист хартия. Ръката, също както устата на момиченцето в инвалидния стол, като че ли водеше някакво свое съвсем независимо, трескаво, дейно съществуване. На челото на госпожица Мей, точно под косата, бяха залепени няколко ситни бледорозови електрода и Кейт предположи, че тъкмо от тях идват някои от танцуващите знаци и линии по компютърните екрани в антрето, където се намираха тя и Стандиш. Двама мъже и една жена в бели престилки следяха датчиците, а една сестра стоеше изправена до прозореца и гледаше през него. Стандиш размени две-три кратки думи с тях относно състоянието на пациентката в момента, което единодушно беше признато за отлично.
Кейт не можеше да се отърве от впечатлението, че е редно да знае коя е госпожица Мей, само дето не знаеше и се принуди да попита.
— Тя е медиум — поясни Стандиш малко сърдито. — Предполагах, че знаете. И то баснословно силен медиум. В момента се намира в състояние на транс и е заета с автоматично писане. Диктуват й. Буквално всяка продиктувана й дума притежава неоценима стойност. Не сте и чували за нея, така ли?
Кейт си призна, че не е.
— Е, без съмнение сте чували поне за дамата, която твърди, че Моцарт, Бетовен и Шуберт й диктуват своята музика?
— Да, за нея съм чувала. Преди няколко години за нея писаха много в цветните приложения.
— Нейните претенции бяха доста, хмм, интересни, ако се интересувате точно от тези неща. Музиката, разбира се, по-скоро прилича на онези парчета, които всеки един от тези господа би могъл да стъкми набързо сутрин преди закуска, отколкото на нещо, което бихте очаквали да напише една музикално необразована домакиня на средна възраст.
Кейт не можа да пропусне подобна надутост покрай ушите си.
— Това е една доста сексистка гледна точка — каза тя. — Джордж Елиът13 е била домакиня на средна възраст.
— Да, да — сприхаво закима Стандиш. — Само че покойният Волфганг Амадеус не й е диктувал музика. Тъкмо това искам да изтъкна. Моля ви, опитайте се да следвате логиката на спора и не намесвайте неща, които не го засягат. Ако поне за миг ми беше хрумнало, че примерът с Джордж Елиът би хвърлил някаква светлина върху настоящия проблем, можехте да разчитате, че сам бих го посочил… Та докъде бях стигнал?
— Не знам.
— Мейбъл… Дали не беше Дорис? Как ли й беше всъщност името? Нека я наречем Мейбъл. Смисълът е в това, че най-лесният начин да се справим с проблема „Дорис“ е просто да не му обръщаме внимание. Така или иначе нищо важно не влечеше след себе си. Някоя и друга идея. Второразреден материал. Но тук, тук си имаме работа с нещо от съвсем друг характер.
Това последното той го каза с приглушен глас, обърна се и впери очи в един телевизионен екран сред редицата монитори. На него се виждаше ръката на госпожица Мей в едър план, която дращеше по листа. Ръката й закриваше доста голяма част от написаното, но се виждаше, че са някакви изчисления.
— На госпожица Мей, или поне тя твърди така, диктуват някои от най-великите физици. Айнщайн и Хайзенберг. И Планк, и той. И е много трудно да се оспорят твърденията й, защото информацията, възпроизведена тук чрез автоматично писане от тази… дама без специално образование, всъщност е физика от много висок порядък. От покойния Айнщайн ние получаваме все повече и повече обяснения на картинката, как действуват времето и пространството на макроскопично равнище, а покойните Хайзенберг и Планк ни помагат да разберем по-добре фундаменталната структура на материята на квантово равнище. Няма никакво съмнение, че тази информация ни приближава все повече и повече към убягващата ни цел — Великата всеобща теория на всичко. И така, това поставя учените в много интересно, да не кажа донякъде неловко положение, защото начинът, по който тази информация достига до нас, изглежда, е в пълно противоречие със значението на самата информация.