— Също като чичо Хенри — внезапно изтърси Кейт.
Стандиш пак я изгледа неразбиращо.
— Трябва да сте го чували — рече Кейт. — „Ужасно се безпокоим за чичо Хенри. Той се мисли за кокошка. — Е, тогава защо не го пратите на лекар? — Ами бихме го пратили, но яйцата ни трябват.“
Стандиш я зяпна така, сякаш мъничко, но чудесно оформено храстче свирчовина неочаквано беше изникнало на носа й, без никой да го е питал.
— Я пак — каза той най-накрая със слаб, шокиран глас.
— Ама целия ли?
— Целия.
Кейт подпря хълбока си с юмрук и повтори вица, като този път докара гласовете с повечко замах и южняшки акцент.
— Това е великолепно! — въздъхна Стандиш, щом тя млъкна.
— Ама как, не сте ли го чували? — Кейт леко се учуди на подобна реакция от негова страна. — Това е много стар виц!
— Не — каза той. — Не съм. „Яйцата ни трябват. Яйцата ни трябват. Яйцата ни трябват. Не можем да го пратим на лекар, защото яйцата ни трябват.“ Поразително проникновение в основните парадокси на човешкото съществувание и на нашата неизчерпаема способност да конструираме адаптивни рационални концепции, които да го обясняват. Боже мили.
Кейт сви рамене.
— И според вас това е виц, така ли? — невярващо натърти Стандиш.
— Да. И то наистина много стар.
— И всичките вицове ли са такива? Никога не съм го знаел!
— Ами…
— Направо съм смаян — рече Стандиш. — Напълно поразен. Мислех си, че вицовете са нещо, което разни дебелаци разправят по телевизията. Никога не съм се вслушвал в тях. А сега ми се струва, че хората страшно дълго са крили нещо от мене! Сестра!
Сестрата, която наблюдаваше госпожица Мей през прозореца, подскочи, след като така неочаквано бяха излаяли по нея.
— Ъ-ъ… Да, господин Стандиш? — отзова се тя.
Той очевидно я нервираше.
— Защо никога не сте ми разказвали вицове?
Сестрата се облещи насреща му и се разтрепери от пълната невъзможност дори да си помисли как би трябвало да се отговори на подобен въпрос.
— Ъ-ъ… ами…
— Запишете си, става ли? В бъдеще ще изисквам и от вас, и от целия останал персонал на тази болница да ми разказвате всички вицове, с които разполагате. Ясен ли съм?
— Ъ-ъ… Да, господин Стандиш…
Стандиш я изгледа съмнително и подозрително.
— Вие знаете вицове, нали така, сестра?! — предизвика я той.
— Ъ-ъ… Да, господин Стандиш, мисля, че знам.
— Кажете ми тогава един виц.
— Кога… ъ-ъ… Сега ли, господин Стандиш?
— Сега веднага!
— Ъ-ъ… амиии… хммм… Има един, дето пациентът се събужда след, хммм, такова, значи него, такова, са го оперирали и той идва в съзнание и, такова, той тоя не е много смешен, ама както и да е, та него са го оперирали, значи, и като идва в съзнание, вика на доктора: „Докторе, докторе, какво ми става? Пипам, пипам и не мога да си напипам краката!“ А пък докторът му вика: „Да, боя се, че се наложи да ампутираме и двете ви ръце.“ Ами то това е. Ъ-ъ… Затова, такова, не можел да си напипа краката.
Господин Стандиш впери безизразен поглед в нея за миг-два.
— Вие сте дежурна, сестра — напомни й той.
— Да, господин Стандиш.
Той се обърна към Кейт.
— Нямаше ли един за пилето, дето пресичало шосето или нещо подобно?
— Ъ-ъ… мда — съгласи се колебливо Кейт.
Усещаше, че се е насадила в доста засукано положение.
— И как беше той?
— Ами… — каза Кейт. — Защо пилето прекосило шосето?
— Да? И?
— Ами отговорът е: „За да мине от другата страна.“
— Разбрах. — Стандиш се замисли върху това. — И какво направило пилето, след като минало от другата страна?
— Историята мълчи — побърза да обясни Кейт. — Според мене това е извън рамките на вица, който всъщност е свързан единствено с прекосяването на пътя от страна на пилето и причините, поради които пилето го предприема. В това отношение този виц малко напомня на японските хайку.
Кейт изведнъж се усети, че всъщност й е забавно. Успя да намигне тайно на сестрата, която изобщо не проумяваше какво става.
— Разбрах — повтори Стандиш и се намръщи. — А тези ъ-ъ… вицове изискват ли, такова… предварителното поемане на някакъв вид изкуствен стимулант?
— Зависи от самия виц и от това, на кого го разказваш.
— Хммм… Е, длъжен съм да призная, че разкрихте едно изключително богато поле пред мене, госпожице… ъ-ъ… Струва ми се, че цялата област на хумора би могла да се облагодетелствува от един внимателен и непосредствен подробен преглед. Ясно е, че трябва да отделим онези вицове, които притежават истинска психологическа стойност, от онези, които просто насърчават злоупотребата с наркотици и би трябвало да бъдат спрени. Та така.