Господин Стандиш се прокашля.
— Госпожице… ъ-ъ… това е един от нашите най-ценни и… ъ ъ… многоуважавани пациенти, господин…
— Случайно нещо да ви убива, господин Одуин? — прекъсна го услужливо сестрата.
Ала нямаше нужда. Тъкмо този беше именно пациентът, чието име без всякакво съмнение Стандиш знаеше.
Один й махна почти незабележимо да млъкне.
— … господин Одуин — доизказа се Стандиш. — Това е госпожица… ъ-ъ…
Кейт понечи да се представи отново и тогава изведнъж я изненадаха изневиделица.
— Много добре знам коя е — обади се Один с тих, ала ясен глас и за миг окото му заприлича на аерозолен флакон, втренчил се многозначително в оса.
Тя се опита да се държи много официално като същинска англичанка.
— Боя се — каза тя сковано, — че вие знаете нещо, което аз не знам.
— Да — отговори Один.
Той махна на санитаря и всички заедно продължиха безгрижното си пътуване по коридора. Стандиш и сестрата размениха погледи и Кейт слисано забеляза, че там, в коридора, до тях беше застанал още някой.
Предполагаше се, че не се е появил тук с магия. Просто когато количката потегли, той се бе намирал зад нея, а височината му, или по-скоро нейната липса, беше такава, че досега количката просто го беше закривала.
И докато беше закрит, всичко си беше къде-къде по-добре. Има хора, които веднага харесвате; хора, за които си мислите, че бихте могли да се научите да харесвате в течение на времето, и хора, които просто ви се ще да избутате по-далечко с остър прът. В коя точно категория попадаше за Кейт личността на Тоу Раг, си пролича на мига. Той се ухили и я зяпна, или по-скоро зяпна някаква невидима муха, кръжаща около главата й.
Втурна се към нея и преди тя да успее да предотврати случилото се, сграбчи десницата й и я разтресе бясно нагоре-надолу.
— И аз знам нещо, дето вие не го знаете, госпожице Шехтър — рече той и заприпка жизнерадостно по коридора.
Глава 12
Едрият фургон със сериозен вид се изниза плавно по алеята, промъкна се през каменната врата и успокоено приклекна, щом заряза чакъла и зави по асфалтираното главно шосе. Въпросното шосе беше ветровит път през полята, ограден от зиморничавите силуети на голи дъбове и умрели брястове. Сивите облаци се трупаха като възглавници по небето. Фургонът напредваше напето по пътя и скоро се изгуби из по-нататъшните му завои и кривулици.
Няколко минути по-късно жълтият ситроен цъфна на вратата далеч не толкова напето. Той извъртя кривите си колела, прескочи бабуната и бавно, но пък мъчително се затътри в същата посока. Кейт беше потресена.
Последните няколко минути не бяха от най-приятните. Стандиш и в най-добрите си периоди очевидно се държеше странно, но след срещата с пациента на име Одуин бе станал съвсем недвусмислено враждебен. Това беше плашещата враждебност на човек, който сам е изплашен — от какво, Кейт не знаеше.
Коя е тя? — беше настоял да узнае той. Как е успяла да изкрънка препоръка от Алън Франклин, уважаван човек в занаята? Какво преследва? Какво — и това май беше големият въпрос — бе сторила, за да завоюва неодобрението на господин Одуин?
Тя мрачно придържаше колата в рамките на шосето, докато онази се справяше със завоите със значителни усилия, а с правите участъци — само с една идея по-незначителни усилия. Един път тази кола я докара и до съд — едното от предните колела беше предприело кратка самостоятелна експедиция и почти бе предизвикало катастрофа. В съда полицаят свидетел беше нарекъл обичния й ситроен „така наречената кола“ и този прякор впоследствие му се лепна. Тя бе особено привързана към „така наречената кола“ по редица причини. Например, ако някоя от вратите й се откъртеше, Кейт можеше самичка да си я монтира обратно; можеш ли да кажеш такова нещо за едно БМВ!
Тя се зачуди дали изглеждаше също толкова бледа и унила, колкото и се чувствуваше, но огледалото за обратно виждане тракаше нейде под седалката, тъй че така и не разбра.
Самият Стандиш беше доста пребледнял и потресен от самата идея някой да разсърди господин Одуин и без колебание беше игнорирал всякакви опити на Кейт да твърди, че нищичко не знае за въпросния господин. Щом случаят бил такъв, беше настоял той, то тогава защо господин Одуин ще изяснява толкова недвусмислено, че я познава? Да не би да обвинява господин Одуин в лъжа? Ако е така, то би трябвало много да внимава!