Откри най-близкото място за паркиране до входната си врата — на около тридесет метра от нея. Измъкна се от колата и внимателно пропусна да я заключи. Никога не зарязваше вътре нищо ценно и откри, че това, че на хората не им се налага да трошат нищо, за да го разберат, й е само от полза. Два пъти й бяха крали колата, но и в двата случая я откриха зарязана на около двадесетина метра по-нататък.
Не тръгна право към вкъщи. Вместо това тръгна в обратната посока — за да купи мляко и найлонови пликове за боклук от малкото дюкянче на съседния ъгъл. Съгласи се с любезния пакистанец, негов собственик, че наистина изглежда уморена и тази вечер трябва да си легне рано, но на връщане предприе още едно мъничко отклонение — отиде и се облегна на оградата на парка, втренчи се за няколко минути в тъмнината и задиша неговия студен, тежък нощен въздух. Най-накрая се отправи към апартамента си. Свърна по своята улица и щом отмина първата улична лампа, лампата примигна, угасна и я остави сред локвичка мрак.
Тези работи винаги отиват на зле.
Твърди се, че нямало нищо за чудене в това например, някой изведнъж да се сети за някого, за когото не се е сещал от години, и на другия ден да открие, че въпросният човек току-що е умрял. Винаги има сума ти хора, които изведнъж се сещат за други хора, за които не са се сещали от сто години, а сума ти хора пък умират. При едно население на брой, да речем, колкото това на Америка законът за средните стойности сочи, че точно това съвпадение би трябвало да се случва поне десетина пъти дневно, но въпреки всичко, когато някой преживее нещо подобно, му се струва много шантаво.
По същия начин крушките на уличните лампи постоянно изгарят, но доста малко от тях изгърмяват точно когато някой минава под тях. Дори и в този случай въпросният човек винаги се стряска гадно — особено когато още следващата улична лампа, под която мине, постъпи точно по същия начин.
Кейт като че ли беше пуснала корени — стоеше и не мърдаше.
Щом може да се случи едно съвпадение, рече си тя, то може да се случи и друго. И ако случайно едно съвпадение се случи веднага след друго съвпадение, то това е просто съвпадение. Нямаше абсолютно нищо тревожно в това — какво пък, някоя и друга улична лампа гръмнала. Тя се намираше на една най-нормална и приветлива улица, заобиколена от къщи, чиито прозорци светеха. Погледна съседната къща — за лош късмет тъкмо когато и лампите зад прозорците й угаснаха. Предполага се, защото обитателите на къщата бяха избрали точно този момент, за да напуснат стаята, но въпреки че случилото се потвърди колко необикновено нещо само могат да бъдат съвпаденията, то почти никак не й помогна да подобри душевното си състояние.
Останалата част от улицата все още беше окъпана в мижава жълтеникава светлина. Само над няколко метра непосредствено около нея внезапно беше паднал мрак. Следващата локва светлина беше само на няколко крачки по-нататък. Тя си пое дълбоко въздух, стегна се, устреми се към нея и стигна същинския й център точно в мига, когато той също се самоунищожи.
Обитателите на двете къщи, покрай които беше минала, също случайно избраха именно този миг, за да напуснат всекидневните си, тъкмо както съседите им от отсрещната страна на улицата.
Може би току-що беше свършило някое популярно телевизионно предаване. Да, тъкмо така си и беше. Всеки ставаше, изключваше телевизора и лампите едновременно и полученият в резултат на това прилив на електроенергия караше крушките да се пръскат. Такива ми ти работи. Получилият се в резултат на това прилив на енергия освен това като че ли караше пулса й да тупти по-силно. Тя продължи нататък, опитвайки се да запази самообладание. Веднага щом се прибереше, щеше да погледне вестника, за да провери коя ли е била тази програма, която е успяла да накара три лампи да изгърмят.
Четири.
Тя спря и замря абсолютно неподвижна под тъмната лампа. Прозорците на все повече къщи угасваха. Онова, което особено много я тревожеше, беше, че угасват в същия онзи миг, когато тя ги погледнеше.
Поглед — прас!
Опита пак.
Поглед — прас!
Който и от тях да погледнеше, той моментално угасваше. Поглед — прас!
Осъзна — и внезапно я обзе страх, — че трябва да се възпира и да не поглежда онези, които все още светеха. Рационалните обяснения, които се опитваше да си изгради, сега търчаха насам-натам из главата й и крещяха: „Пусни ме!“ И тя ги пусна да ходят където си искат. Опита се да прикове очите си към земята от страх да не би да изличи цялата улица, но не можеше да се сдържи да не попоглежда нататък, за да провери дали ще стане точно така.
Поглед — прас!
Тя прикова взор в тясната пътека. Сега по-голямата част от улицата беше потънала в мрак.