Ако, помисли си Дърк, ако някой е безсмъртен, то и днес той щеше да е още жив след случилото се. Много просто — та нали „безсмъртен“ означаваше тъкмо това.
Как така един безсмъртен ще притежава паспорт?
Много просто — как така? Дърк се опита да си представи какво би станало, ако — нека вземем едно име ей така, наслуки — бог Тор, онзи от норвежки произход, с големия чук, довтаса в паспортния отдел и се опита да обясни кой е той и как така няма акт за раждане. Нямаше да има нито шок, нито ужас, нито смаяни възклицания на висок глас — просто тъпа бюрократична невъзможност. Въпросът нямаше да е в това, дали някой му вярва, или не — въпросът щеше да е просто в това, че трябва да представи валиден акт за раждане. Онзи можеше да стърчи там цял ден и да праска чудо след чудо, ако си иска, но към края на работното време щяха просто да го помолят, щом няма валиден акт за раждане, да напусне.
И кредитните карти…
Ако — да доразвием още малко същата спорна хипотеза — бог Тор беше все още жив и кой знае защо се размотаваше из Англия, то сигурно щеше да е единственият човек в цялата страна, на когото му е спестен постоянният порой от покани да се сдобие с карта „Америкън експрес“, груби заплахи от същата страна да му се отнеме картата „Америкън експрес“ и каталози за подаръци, претъпкани с изумително гадни неща, щедро опаковани в тъпа кафява пластмаса. От тази идея на Дърк направо му секна дъхът. Това ще рече, ако Тор е единственият бог, който се размотава насам-натам — и след като веднъж си приел тази екстравагантна хипотеза, случаят едва ли беше точно такъв. Но я си представете за миг как една подобна личност се опитва да напусне страната, невъоръжена нито с паспорт, нито с кредитни карти, а единствено със силата да мята гръмотевици и кой знае какво още. Вероятно ще трябва да си представите сцена, много прилична на онова, което всъщност се беше случило на летище „Хийтроу“, терминал II. Но защо, ако случайно сте норвежки бог, ще ви трябва да напускате страната с полет на еди-коя си авиокомпания? Без съмнение щеше да има и други начини. Дърк беше склонен да мисли, че един от кяровете на това, да си безсмъртно божество, е способността да летиш по своя воля. От онова, което си спомняше от норвежките легенди — беше ги чел преди доста години, — излизаше, че боговете постоянно си хвърчат насам-натам, и никъде не се споменаваше, че висят по разни чакални и гризкат баяти кифли. Е, трябва да признаем, че по онова време светът не е бил набучкан целият с кули, контролиращи въздушното движение, радари, предупредителни системи за ядрени ракети и тям подобни. И все пак за един бог едва ли би било чак такъв проблем да скокне оттатък Северно море, особено пък ако времето е подходящо, а това, ако си бог на гръмотевицата, не би те изненадало, или пък, ако не е, би могъл да настояваш да знаеш защо тъй. Нали така?
Още една тъничка струнка звънна нейде в дълбокото подсъзнание на Дърк и се изгуби сред глъчката.
Зачуди се за миг като какво ли е да си кит. Физически, помисли си той, той се намира на място, по-подходящо за добро вникване във всичко, макар че китовете са по-добре приспособени към живота, който водят — да се плъзгат насам-натам из обширните сини морски простори, — отколкото той към своя живот — да води битки с движението по „Пентънвил роуд“ в стария си, очукан ягуар, — но всъщност онова, за което се сети, бяха песните на китовете. В миналото китовете са можели да си пеят един на друг през целия океан, дори от един до друг океан, защото звукът може да изминава огромни разстояния под вода. Но днес — пак поради начина, по който пътува звукът — няма такова кътче в океана, което да не кънти безспир от шумотевицата на корабните мотори, и затова сега за китовете е практически невъзможно да чуват песните и вестите, които им изпращат техните събратя.
Майната му, какво толкова — повечето хора точно така гледат на този проблем и много ясно защо, помисли си Дърк. В крайна сметка кой ли ще седне да ти слуша как някаква си купчинка тлъсти риби, ох, добре, де, бозайници, се оригват една на друга?
Но за миг Дърк беше обзет от чувство на безкрайна загуба и тъга и някъде сред лудницата на информационния шум, който всекидневно тресеше живота на хората, му се стори, че би могъл да долови някоя нота, издаваща движението на богове.
Щом зави на север към Айлингтън и започна дългото тътрузене покрай пицариите и агенциите за недвижими имоти, той се опита да си представи как ли живеят сега тези богове и замалко да откачи.
Глава 18
Тънките пръсти на светкавицата се плъзнаха по тежкия търбух на огромните облаци, увиснали в небето като отпуснато шкембе. Кратка капризна гръмотевица го сръга и изцеди от него няколко гадни капчици мазен дъждец.