Можеше да продаде къщата. Съотношението на агенциите за недвижими имоти спрямо действителните къщи в района прогресивно клонеше към паритет. Някой от тази пасмина можеше да дойде и да се оправи с къщата. До гуша му беше дошло вече от тази къща с тези нейни хладилници, дивеч и неизкоренимо положение в списъците за кореспонденция на компанията „Америкън експрес“.
Или пък би могъл — той предположи и леко потрепери — просто да отиде там и да го види какво толкова иска тоя орел. Имаше нещо в тази мисъл. Плъхове вероятно или някоя дребна хрътка. Доколкото знаеше, Дърк разполагаше само с някакъв оризон и една баята кифла, а това не изглеждаше кой знае колко привлекателно за едно такова авторитетно въздушно създание. По-скоро би могъл да го уреди с прясна кръв, която се съсирва по ноктите му… но си заповяда твърдо да не си мисли подобни глупости.
Просто щеше да отиде и да види какво става, да обясни, че плъховете току-що са му свършили, и да си понесе последствията.
Тихичко, безкрайно тихичко той отбори вратата на колата и се измъкна навън, без да отлепя очи от земята. Надникна към птицата над капака на колата. Не беше и шавнала. Ще рече, не беше напуснала района. Продължаваше да се озърта насам натам вероятно крайно нащрек. Дърк нямаше представа в кое ли далечно гнездо там нейде сред планинските върхари това нещо се беше научило да различава скърцането на пантите във вратата на ягуар, въртящи се в жлебовете си, но очевидно това скърцане не бе убягнало от вниманието му.
Дърк предпазливо се запрокрадва покрай колоната от коли, които му бяха попречили да паркира точно пред собствения си вход. Само след секунда-две единственото, което го отделяше от необикновеното създание, беше едно мъничко синичко рено.
Ами сега?
Можеше просто да се изправи и ясно да извести за присъствието си. Можеше всъщност да каже: „Ето ме, действай както си знаеш.“ Каквото и да се случеше после, щеше да го отнесе най-вече реното.
Разбира се, винаги съществуваше и възможността орелът да се зарадва, че го вижда, и всичките тези заканителни маневри от негова страна да са просто присъщият му начин да бъде общителен. Предположението не беше чак толкова безоснователно. Броят на златистите орли, хвърчащи на воля из Северен Лондон, по всяко време винаги е бил, предположи Дърк, относително малък.
Или пък може би тази птица беше кацнала да си почива точно на неговия праг абсолютно случайно и се наслаждаваше на кратък отдих, колкото да си поеме дъх, преди да се запокити отново в небесата в преследване на каквото там орлите преследват из небесата.
Независимо от обяснението, сега, осъзна Дърк, беше моментът той просто да рискува. Стегна се, пое си дълбоко въздух и се изправи зад реното като дух, издигащ се от дълбините.
Точно в този момент орелът гледаше в друга посока и чак след секунда-две отново извърна поглед, съзря Дърк и реагира с висок остър крясък, като отстъпи няколко сантиметра — реакция, което донякъде смути Дърк. После птицата примигна и придоби един такъв наперен вид, който Дърк нямаше ни най-малка представа как да тълкува.
Той изчака секунда-две, докато усети, че положението отново се е укротило след всички предшествуващи вълнения, след това плахо пристъпи и заобиколи реното. Тих, въпросителен грак като че ли проплува несигурно из въздуха. Само след миг Дърк осъзна, че го надава самият той, и млъкна. Това тук беше орел, а не земно папагалче.
И тъкмо тук сбърка.
Тъй като целият му ум беше зает с орли, вероятните намерения на орлите и множеството белези, които отличаваха един орел от едно котенце, Дърк не беше се съсредоточил достатъчно върху това, което правеше в момента, когато стъпи на тротоара, хлъзгав след неотдавнашния дъждец. Щом изнесе и задния си крак, той закачи бронята на колата, залитна, подхлъзна се и после направи онова, което човек никога не трябва да прави пред едър орел в неизвестно настроение, а именно: изхвърча право към него с разперени ръце.
Орелът реагира мигновено.
Без да се колебае и секунда, той отскочи встрани и освободи точно толкова място, колкото Дърк да се пльосне тежко върху собствения си праг. После се втренчи в него с презрение, което би попарило всеки по-слабоволев човек или поне всеки човек, който в момента би вдигнал поглед към него.
Дърк простена.
Беше устоял на удар в слепоочието от страна на ръба на стъпалото, а това според него беше удар, без който тази вечер можеше спокойно да мине. Лежа там секунда-две, борейки се да си поеме дъх, след това най-сетне се претърколи тромава притиснал едната си длан към челото, а другата — към носа си и изгледа преценяващо огромната птица, размишлявайки горчиво за условията, в които се очаква той да работи.