— Добре — каза тя най-накрая. — Как се ходи дотам?
— Има толкова начини, колкото и дреболийки.
— Моля?!
— Дреболийки. — Той отново показа нещо много мъничко с палец и показалец. — Молекули — добави той. Тази дума като че ли го затрудняваше. — Но давай да се махаме оттук.
— В Асгард ще ми трябва ли палто?
— Както кажеш.
— Е, ще си взема за всеки случай. Чакай малко. Кейт реши, че най-добрият начин да се справи със смайващата идиотщина, която напоследък представляваше животът й, беше да се отнася към нея строго делово. Намери палтото си, среса се, остави ново съобщение на телефонния секретар и бутна една чинийка с мляко под масата.
— Така! — каза тя и тръгна да излиза.
Заключи внимателно и заситни на пръсти, докато минаваха покрай вратата на Нийл. Въпреки всичката патърдия, дето я беше вдигнал преди малко, той със сигурност се ослушваше за най-слабия звук и ако ги чуеше, че излизат, щеше веднага да изскочи и да започне да се оплаква какъв бил тоя автомат за кока-кола, кое време било, колко безчовечно се отнасял човек към човека, от времето, от шума, от цвета на палтото на Кейт, което беше именно в онзи оттенък на синьото, който Нийл кой знае по каква причина най-малко можеше да понася. Успяха да се промъкнат успешно и входната врата просто щракна зад тях.
Глава 23
Листовете, стоварили се върху кухненската маса на Дърк, бяха от дебела, тежка хартия, сгънати по средата и очевидно доста бяха видели и патили.
Дърк ги прегледа един по един, като ги отделяше един от друг, приглаждаше ги с длан и ги подреждаше в спретнати редици върху кухненската маса — наложи му се да поразчисти място сред старите вестници, пепелниците и мръсните купички, които чистата и подредена Елена винаги оставяше точно където си бяха, а когато я попиташе човек, твърдеше, че си е помислила, че ги е сложил там нарочно.
Зяпаше листовете няколко минути, като местеше поглед от един към друг, сравняваше един с друг, изучаваше ги внимателно, страница по страница, абзац по абзац, ред по ред.
Не разбираше и думица.
Би трябвало да му мине през ума, осъзна той, че косматият, зеленоок, размахващ коса великан би могъл да се отличава от него не само по общ външен изглед и лични навици, но също и в такива неща като предпочитана азбука.
Облегна се на стола навъсен и мрачен, потърси цигара, но пакетът в джоба му беше празен. Хвана един молив и взе да го мачка като цигара, ала ефектът далеч не беше същият.
След минутка-две остро осъзна факта, че вероятно орелът продължава да го наблюдава през ключалката, и откри, че това прави неимоверно трудно съсредоточаването върху настоящия проблем — особено без цигара. Намръщи се. Знаеше, че горе до леглото има още един пакет, но едва ли можеше да се справи с чисто орнитологическия проблем, как да стигне дотам.
Опита се още малко да се повзира в листовете. Написаното — освен че беше с някакво ситно, неразбрано и невъзможно за разчитане руническо писмо — беше се и скупчило от лявата страна на листовете, като че ли пометено от прилив. Дясната страна беше, общо взето, празна, освен ако не броим появяващата се чат-пат група знаци, подредени в колонка един под друг. Всичкото това, ако не броим чувството, че тази подредба кой знае откъде му беше позната, за Дърк беше абсолютно безсмислено.
Насочи вниманието си обратно към плика и отново се опита да разчете някои от имената, зачеркнати толкова дебело.
Хауърд Бел, невероятно богатият автор на бестселъри, дето пишеше кофти книги, които се продаваха с тонове въпреки факта, че никой не ги четеше — а всъщност може би тъкмо заради това.
Денис Хъч, звукозаписният магнат. Сега, когато името беше поставено в подходящия контекст, Дърк откри, че много добре го знае. „Ариес райзинг рекърд груп“ беше изградена върху идеалите на шестдесетте години или поне върху онова, което през шестдесетте минаваше за идеали, бе израснала, през седемдесетте и после беше прегърнала материализма на осемдесетте с най-голяма готовност. Сега представляваше огромен развлекателен конгломерат, разположен и от двете страни на Атлантическия океан. Денис Хъч се беше настанил на шефския стол, след като основателят на компанията бе умрял от смъртоносна свръхдоза тухлена стена, поета под въздействието на комбинация от ферари и бутилка текила. „АРРГХ!“ освен това беше и компанията, издала „Врял картоф“.
Стан Дубчек, старши партньор в рекламната компания с тъпо име, която в момента притежаваше повечето британски и американски рекламни компании, чиито имена не бяха толкова тъпи и затова тях ги бяха погълнали цели-целенички.