И сега изведнъж, след като Дърк вече се беше настроил на вълна какви точно имена да търси, той разпозна още едно име. Родерик Мърсър, най-големият издател в света на най-жълтия вестник в света. Отначало името беше убягнало на Дърк с това непознато „…ерик“, закачено отзад на „Род“. Хммм, хммм, хммм…
Ето ви тук хора, помисли си внезапно Дърк, дето наистина си имат нещичко. Доста повече от хубава малка къщичка на „Лъптън роуд“ с пръснати из всички стаи сухи цветя. Освен това те притежаваха предимството и да имат глава на раменете си, освен ако Дърк не беше пропуснал някоя прясна драматична новина. Какво означаваше всичко това? Що за договор беше този? Как така всеки, през чиито ръце беше минал той, бе пожънал такъв смайващ успех освен един — Джефри Енсти? Всеки, през чиито ръце беше минал, бе извлякъл изгода от него освен онзи, през чиито ръце беше минал последен. И който все още го притежаваше. Врял картоф…
Изведнъж на Дърк му хрумна, че самият Джефри Енсти може да е подслушал отнякъде разговора за врелия картоф, за това, как трябвало да се отървеш от него и да го предадеш нататък. Ако си спомняше вярно интервюто с Болката, което беше чел, той не споменаваше сам да е подслушал разговора.
Мисълта беше ужасна и вървеше ето така: Джефри Енсти с бил толкова наивен, че жив да го ожалиш. Подслушал е този разговор между… кого и кого? Дърк вдигна плика и прегледа пак списъка с имена… и е решил, че има добър танцов ритъм. Дори за миг не е съзнавал, че този разговор ще го докара до собствената му злокобна смърт. Направил от него хит и когато му подали истинския врял картоф, той го задигнал и…
И вместо да се вслуша в съвета, взел, че записал тези думи на песен…
… и го беше набутал зад златната плоча, окачена в банята.
Дърк се намръщи и бавно, замислено подръпна от молива. Смахната работа.
Ако щеше да обмисля това поне с малко интелектуална взискателност, трябваше да си вземе цигари. Намъкна мантото си, напъха главата си в шапката и се засили към прозореца.
Прозорецът не беше отварян от… е, със сигурност не и откакто къщата принадлежеше на Дърк. Той се отбраняваше с писъци срещу това внезапно нападение над своето пространство и независимост. Не беше свикнал с такива работи. След като успя да го насили да се разтвори достатъчно, Дърк с мъка се покатери на перваза, повлякъл след себе си и коженото манто. Бая скок си беше оттук до тротоара, тъй като къщата имаше и приземен етаж, към който водеше тясно стълбище. Железен парапет отделяше стълбището от тротоара. Дърк трябваше да успее да не уцели всичко това.
Той скочи, без да се колебае нито за миг, и чак по средата на скока се усети, че не е прибрал от кухненската маса ключовете на колата.
Докато се носеше с липса на всякаква грация из въздуха, той се замисли дали да не изпълни рязък обратен въздушен завой, да посегне отчаяно към перваза и да се надява, че ще успее да го докопа, но след известен зрял размисъл реши, че една грешка на този етап би могла като нищо да го убие, докато една разходка вероятно би била здравословна.
Приземи се тежко отвъд парапета, но пешовете на мантото му се заплетоха в релсата и се наложи да ги придърпа, като при това разкъса част от подплатата. След като отекващият в коляното му шок от удара най-после утихна и той бе възстановил малкото самообладание, което му беше останало след събитията от днешния ден, той осъзна, че вече минава единадесет и кръчмите са затворили, и за да се сдобие с цигари, ще трябва да бие доста повече път, отколкото се беше навил.
Замисли се какво да предприеме.
Видът и умственото състояние на орела бяха основен фактор, който трябваше да се вземе под внимание. Единственият начин да си прибере ключовете за колата сега беше да мине обратно през входната врата и през коридора, в който напоследък се въдеха орли.
С голяма предпазливост той запристъпва на пръсти по стъпалата към входа, приклекна и с надеждата, че проклетото нещо няма да изскърца, внимателно повдигна капака на пощенската кутия и надникна вътре.
Още в същия този миг един крив нокът се заби в дланта му, а към окото му се стрелна внушителен грачещ клюн и се размина с него на косъм, като пътьом обаче успя да се разпише с дълбока драскотина върху многострадалния му нос.
Дърк зави от болка и залитна назад, ала не стигна далече, защото нокътят все още беше забит в дланта му. Той се хвърли отчаяно и фрасна нокътя. Не че не го заболя, но пък нокътят се заби още по-дълбоко в дланта му, а от отвъдната страна на вратата се надигна характерната голяма суматоха и всяко, дори и най-мъничкото движение, което тя включваше, тежко отекваше в неговата длан.