Той сграбчи огромния нокът със свободната си ръка и се опита да го изтръгне. Беше изключително як нокът и го тресеше гневът на един безнадеждно окошарен орел. Най-накрая, треперейки от болка, Дърк успя да се освободи, дръпна наранената си ръка, гушна я с другата и взе да я милва.
Орелът рязко си прибра нокътя и Дърк го чу как пърха из коридора, надавайки ужасни врясъци и крясъци, а огромните му криле се блъскаха в стените и ги дращеха.
Дърк се позабавлява с идеята, дали да не подпали къщата, но след като туптенето в дланта му поутихна, той се успокои и се опита, доколкото може, да разсъди за нещата от гледната точка на орела.
Не успя.
Нямаше ни най-малка представа, как изобщо гледат орлите на света, да не говорим конкретно за този орел, който като че ли беше представител на вида, страдащ от сериозно умствено разстройство.
След като подундурка ръката си още минутка-две, любопитството, подкрепено от силното подозрение, че орелът определено се е оттеглил в дъното на коридора и си е останал там, го надви и той отново се приведе към пощенската кутия. Този път използува молива, за да вдигне капака и да огледа коридора от безопасна позиция цяла педя по-назад.
Орелът се виждаше съвсем ясно — беше кацнал на перилата, вперил в него поглед, изпълнен с негодувание и укор — според Дърк това си беше малко прекалено от страна на същество, което само преди мъничко е било усърдно заето с опити да му изтърбуши ръката.
Сетне, когато орелът се увери, че е успял да привлече вниманието на Дърк, полека се надигна и бавно разпери криле като ги размахваше леко, за да запази равновесие. Тъкмо този жест предния път беше накарал Дърк да изскочи благоразумно от стаята. Сега обаче той беше в безопасност зад няколкото сантиметра яко, дебело дърво и успя твърдо да си отстои, или по-скоро да си отклекне позициите. Освен това орелът изпружи врат, стрелна език във въздуха и гракна жаловито. Това изненада Дърк.
После той забеляза и друго доста изненадващо нещо в орела — по крилете му имаше някакви знаци, които изглеждаха крайно неуместно върху крилете на един орел: огромни концентрични кръгове.
Разликите в цвета на перата, които очертаваха кръговете бяха незначителни и единствено тяхната абсолютна геометрична правилност ги караше да изпъкват толкова много. Дърк имаше съвсем отчетливото усещане, че орелът му показва точно тези кръгове и че през цялото това време се е опитвал да привлече вниманието му именно към тях. Всеки път, когато птицата се беше спускала към него, осъзна той, след като си припомни, атаката започваше със странен ритуал, който включваше разперване на крилете докрай. Ала всеки път Дърк биваше твърде загрижен как по-скоро да се врътне и да хукне да бяга, че да успее да обърне достойно внимание на гледката.
— Да ти се намират пари за едно чайче, пич?
— Ъ-ъ… благодаря, добре съм — отговори Дърк.
Вниманието му беше изцяло окупирано от орела и той не се обърна веднага назад.
— Не бе, искам да кажа, мойш ли ми отпусна някакви кинти да пия едно чайче?
— К’во?! — Този път Дърк се обърна. Раздразнено.
— Или поне някой фас бе, пич. Един фас не мойш ли отпусна?
— Не, тъкмо бях тръгнал да си купувам и аз — обясни Дърк.
Мъжът на тротоара зад него беше скитник на неопределена възраст. Стърчеше там, клатушкаше се леко, а в погледа му се прокрадваше неистово и неизтощимо неодобрение.
След като Дърк не му откликна непосредствено, човекът склони очи към земята на около метър пред себе си и се заклатушка напред-назад. Беше разперил леко ръце и просто си се клатушкаше. После изведнъж се нацупи срещу земята. След това се нацупи срещу друга част от земята. После, като едва се задържа на крака, докато извършваше генерално престрояване на главата си, се нацупи и срещу цялата улица.
— Да не сте загубили нещо? — попита Дърк.
Главата на мъжа се килна обратно към него.
— Да съм загубил ли? — попита той кисело със слисан глас. — Да съм загубил?
Като че ли това беше най-невероятният въпрос, който някога бе чувал. Отново отклони поглед и сякаш се опита да намести въпроса някъде в общия ред на нещата. Това му коства още доста клатушкане и цупене. Най-накрая като че ли стигна до нещо, което все можеше и да послужи за някакъв отговор.
— Небето? — Той предизвика Дърк да приеме този отговор за задоволителен.