Вдигна очи към небето — внимателно, за да не загуби равновесие. Май онова, което видя на бледата оранжева светлина на уличните лампи, не му хареса особено и той бавно сведе поглед обратно. Най-накрая го закова точно пред краката си.
— Земята? — попита той и вдигна очи, за да срещне слисания поглед на Дърк. — Едно време обичах… жабите — сподели той и продължи да зяпа Дърк, като че ли само това имаше да каже, а оттук нататък Дърк трябваше сам да се оправя.
Дърк съвсем се беше ошашавил. Копнееше за времето, когато животът беше лесен, животът бе безгрижен, за страхотното време, когато си имаше работа просто с някакъв си кръвожаден орел, превърнал се сега в такова едно разбрано и мило другарче. С едно въздушно нападение можеше да се справи, но не и с това безименно, връхлитащо на талази чувство за вина, което виеше по него сякаш отникъде.
— Какво искаш от мене? — изхъхри той.
— Само един фас бе, пич — отговори скитникът, — или някоя кинта колкото за чайче.
Дърк пусна в дланта на човека монета от една лира и хукна надолу по улицата в паника. Измина двадесетина метра и силуетът на стария му хладилник надвисна застрашително над него от един хаспел.
Глава 24
Щом Кейт слезе по стълбището, забеляза, че температурите са паднали значително. Облаците бяха надвиснали тежко над земята и й се чумереха. Тор бързо закрачи към парка, а Кейт подтичваше подире му.
Докато той крачеше по пътя — много необичайна фигура за улиците на „Примроуз хил“, — от погледа на Кейт не убягна, че беше прав за онова, което й каза. Докато вървяха, минаваха покрай най-различни хора и тя съвсем ясно виждаше как очите им го отбягват дори и когато едрото му тяло се натрапваше пред погледа. Не че беше невидим — къде ти. Просто не се вписваше в обстановката.
През нощта паркът беше затворен, но Тор бързо прескочи оградата с шиповете, а после прехвърли и нея — толкова леко, като че ли беше букетче цветя.
Тревата беше влажна и скашкана, ала продължаваше да е магия за градските крака. Кейт направи онова, което винаги правеше, щом влезеше в парка — клекна и за известно време допря длани до земята. Никога не беше успявала да проумее точно защо го прави — често си връзваше обувката или вдигаше някакво боклуче като претекст, но всичко, което всъщност искаше, беше да усети тревата и мократа пръст под дланите си.
Оттук паркът приличаше на черно рамо, което се издига пред тях, и закриваше себе си. Изкачиха се по хълма, застанаха на върха му и се загледаха в останалата част от парка чак докъдето тя се размиваше в мъглявата светлина на Лондон на юг. Грозни кули и блокове стърчаха нахакано на хоризонта и господствуваха над парка, над небето, над града.
Студен, влажен вятър премина през парка, като от време на време бръсваше дърветата като опашката на черен, умислен кон. В този вятър имаше нещо неспокойно и наежено. Всъщност, помисли си Кейт, небето приличаше на керван от неспокойни, сприхави коне — дирите им плющяха на вятъра. Освен, това й се струваше, че всичките тези дири свободно излизат от един и същи център и че този център е много близо до нея.
Упрекна се, че в главата й идват разни абсурдни мисли, но въпреки всичко продължаваше да й се струва, че всички ветрове и облаци са се събрали, кръжат около тях и чакат.
Тор отново извади чука и го протегна пред себе си също така замислено и отнесено, както го беше направил преди малко в апартамента. Намръщи се и като че ли бръсна няколко невидими прашинки от него. Малко приличаше на шимпанзе, което пощи другарчето си, или — да, това беше! Сравнението беше необикновено, но обясняваше защо тя се беше напрегнала толкова, когато бе направил същото предишния път. Приличаше на Джими Конърс15, когато щателно нагажда кордата на ракетата си, преди да бие сервис.
Тор отново вдигна рязко поглед, изнесе ръка назад, завъртя се в пълен кръг веднъж, дваж, три пъти, заора тежко пети в калта и със смайваща сила метна чука в небесата.
Той почти мигновено изчезна сред черната мараня на небето. Дълбоко в облаците проблясваха влажни искри и очертаваха пътя му — огромна парабола в нощта. В най-далечната точка на параболата чукът изпадна от облаците — мъничко далечно петънце, което сега се движеше бавно и набираше и пренасочваше инерцията си за обратния полет. Кейт наблюдаваше, останала без дъх, как петънцето пропълзя зад купола на катедралата „Сейнт Пол“. После й се стори, че е спряло на едно място — беше увиснало тихо, невероятно във въздуха, а след това започна мъничко по мъничко да нараства по размери, докато заидва все по-бързо към тях.