— Такъв е бил духът на времето — поясни Дърк.
— Разкарай се! — изкомандува полицаят.
Такъв пък е духът на днешното време, помисли си Дърк. Дръпна се намусено и реши да пообиколи малко улиците с ръце в джобовете.
„Камдън пасидж“. Старинни часовници. Старинни дрехи. Никакви цигари.
„Ъпър стрийт“. Старинни сгради, които ги събарят. Никакви признаци да построят на местата им павилиони за цигари.
„Чапъл маркет“, пуст през нощта. Мокри боклуци плющят като луди. Картонени кутии, картони от яйца, хартиени пликове и цигарени кутии — празни.
„Пентънвил роуд“. Мрачни бетонни монолити надничат към новоразчистените петна по „Ъпър стрийт“, където се надяват да нацвъкат ужасното си потомство.
Гара „Кингс крос“. Тук трябва да им се намират цигари, за Бога. Дърк се втурна към нея.
Старата фасада на сградата се издигаше нагоре — внушителна стена от жълти тухли с часовникова кула и две огромни арки, зад които имаше два перона. Отпред се беше проснала голямата, модерна едноетажна чакалня, която вече изглеждаше много по-разнебитена от главната сграда, по-стара от чакалнята със стотина години. Чакалнята я закриваше и общо взето само й се пречкаше. Дърк си представи как, когато са били представени плановете за модерната чакалня, архитектите са обяснили, че тя влиза във вълнуващ и предизвикателен диалог с по-старата сграда.
„Кингс крос“ е място, където с хората, със сградите, с колите, с влаковете се случват ужасни неща — обикновено се случват, докато чакаш, и ако не внимаваш, лесно можеш сам да се набуташ в някой вълнуващ и предизвикателен диалог. Докато чакаш, можеш да си слушаш евтиното радио в колата и ха си обърнал гръб само за минутка, ха са ти го извадили. Други неща, които биха могли да ти извадят, докато чакаш, бяха портмонето ти, съдържанието на стомаха ти, акъла ти и волята ти за живот. Джебчиите, наркопласьорите, сводниците и продавачите на хамбургери — редът не е от значение — биха могли да те уредят с всичко това.
„Но те биха могли да ме уредят и с пакет цигари“ — помисли си Дърк с все по-нарастващо чувство на напрежение. Прекоси „Йорк уей“, отклони едно-две изненадващи предложения въз основа на това, че по никакъв очевиден начин не бяха свързани с цигари, притича покрай затворената книжарница и през главния вход на чакалнята — далече от уличния живот, в по-сигурното царство на британските железници.
Огледа се.
Тук всичко изглеждаше доста странно. Зачуди се защо ли, но за доста кратко, защото едновременно с това се чудеше и дали по това време някъде все още продават цигари. Не продаваха.
Оклюма се отчаяно. Като че ли цял ден играеше на гоненица със света. Сутринта беше започнала по възможно най-кошмарния начин, по който би могла да започне една сутрин, и оттогава всичко все му се изплъзваше. Чувствуваше се като някой, който се опитва да яха необязден див кон с един крак в стремето, а другият — все още влачещ се с надежда по земята. А сега дори такова просто нещо като цигарата се оказваше недосегаемо за него.
Въздъхна и си намери място за сядане — или поне място на пейката, където можеше горе-долу да се смести.
Не че беше лесно. Гарата беше по-претъпкана с народ, отколкото бе очаквал да бъде в… колко ли беше, погледна часовника… един часа през нощта. Какво, за Бога, търсеше той на гара „Кингс крос“ в един часа сутринта, без цигари и без дом, в който би могъл с основание да очаква да се прибере, без някой кръвожаден орел да го накълве до смърт?
Реши да се самосъжали. Така времето щеше да мине по-бързо. Огледа се и само след малко, щом започна да възприема обкръжаващата действителност, импулсът към самосъжаление постепенно утихна.
Странното беше, че едно толкова познато място му изглеждаше така непознато. Билетната каса си беше там и все още продаваше билети, но изглеждаше мрачна, обсадена и като че ли много й се щеше да я затворят.
Там беше и павилионът за вестници, затворен за през нощта. По това време вече на никого не му трябваха вестници и списания, освен ако не му трябваха, за да си създаде удобства — старите вестници вършеха чудесна работа като завивки.
Сводниците и курвите, пласьорите на наркотици и продавачите на хамбургери се мотаеха из улиците и закусвалните за хамбургери. Ако ви се ще да ударите една пишка на крак, една доза на крак или, Бог да ви е на помощ, един хамбургер на крак, тъкмо при тях можете да намерите всичко това.
А тук бяха хората, от които никой не искаше нищо. Събираха се тук да се подслонят, докато пак ги натирят навън, което се случваше най-редовно. Всъщност имаше едно нещо, което хората искаха от тях — и то беше да ги няма. Търсенето беше много усилено, ала предлагането — ограничено. Човек все трябва да се намира някъде.