Дърк местеше поглед по мъжете и жените, които се тътреха наоколо, седяха прегърбени по седалките или се мъчеха да спят по пейките, специално проектирани да им пречат да спят.
— Да ти се намира фас, приятел?
— К’во?! Не, съжалявам. Не, не ми се намира — отговори Дърк и опипа неловко джобовете на мантото си, сякаш предлагаше онзи да го претърси, убеден, че нищо няма да намери. Беше се стреснал, задето по такъв груб начин го извадиха от неговите мечтания.
— Ами на ти тогава. — Старецът измъкна един видял и патил фас от виделия си и патил джоб.
— К’во? О… О, благодаря. Благодаря. — Отначало предложението съвсем беше слисало Дърк, но въпреки това той прие цигарата с благодарност и запали от фаса на стареца.
— Какво търсиш тук? — попита го старецът.
Не че го предизвикваше — просто проявяваше любопитство.
Дърк се опита да го погледне, без да му проличи, че му се ще да го разгледа подробно от глава до пети. Човекът страдаше от мащабна липса на зъби, косата му беше щръкнала и сплъстена, вехтите му дрехи се трупаха около него като тор около овошки, но очите, които се цъклеха в средата на лицето му, бяха доста кротки. Явно беше човек, който не очаква да му се случи нищо по-лошо.
— Е, ами всъщност търсех тъкмо това. — Дърк завъртя цигарата между пръстите си. — Благодаря. Никъде не можах да намеря.
— О, а — рече старецът.
— Вкъщи се мота една смахната птица, дето само ме напада.
— О, а — отвърна старецът и кимна отнесено.
— Истинска птица, искам да кажа — поясни Дърк. — Орел.
— О, а.
— С огромни криле.
— О, а.
— Докопа ме с нокът през пощенската кутия.
Дърк се зачуди дали си струва да продължава този разговор. Умълча се и се огледа.
— Късметлия си, че не те е и накълвал — обади се след малко старецът. — Един разярен орел би го направил.
— Накълва ме! — възкликна Дърк. — Накълва ме, и още как! Я виж тук — носа ми! И то пак през пощенската кутия. Направо да не повярваш! Нокти ли?! Обсег ли?! Я Виж на какво ми направи ръката!
Протегна длан, за да получи съчувствие. Старецът впери изпитателен поглед в нея.
— О, а — рече той най-накрая и отново потъна в собствените си размишления.
Дърк прибра наранената си ръка.
— Ти май доста разбираш от орли?
Човекът не отговори — вместо това като че ли потъна още по-дълбоко.
— Бая народ се е събрал тука тази вечер — опита се да поднови разговора Дърк след малко.
Човечецът сви рамене. Примижа и дръпна продължително от цигарата си.
— Винаги ли е така? Искам да кажа, винаги ли е така тъпкано с хора?
Човекът просто сведе поглед и бавно изпусна дима през устата и ноздрите си.
Дърк отново се огледа. Малко по-нататък един мъж на вид не толкова стар, колкото събеседникът на Дърк, но с къде-къде по-неадекватно поведение, през цялото време беше седял и бе кимал като луд на едно шише каменярка. Постепенно той спря да кима, завинти мъчително капачката на шишето и го набута в джоба на парцаливото си палто. Една дърта дебелана, която току ровичкаше из издутата черна найлонова торба, в която си държеше покъщнината, се зае да връзва торбата отгоре на възел.
— Да речеш, че нещо май ще става — обади се Дърк.
— О, а — отвърна събеседникът му.
Той облегна ръце на коленете си, наведе се напред и мъчително се изправи на крака, въпреки че беше схванат и прегърбен, въпреки че дрехите му бяха парцаливи и целите в лекета, в осанката му като че ли се долавяше някаква мощ и властност.
Въздухът, който той раздвижи при ставането си и който изтече от гънките на кожата и по дрехите му, блъсна с вонята си дори и съвсем изключилите ноздри на Дърк. Това беше воня, която не те оставяше на мира — тъкмо когато Дърк решеше, че повече няма накъде, тя връхлиташе с нови сили и най-накрая Дърк си помисли, че мозъкът му е на път да се изпари.
Помъчи се да не се задави, да, да, наистина, помъчи се да се усмихне любезно и да не позволи на очите си да сълзят, и тогава човекът се обърна към него и рече:
— Използувайте настойка от цвят на горчив портокал. Турете и малко градински чай, докато е още топла. Много добре действува на рани от орел. Някои слагат и масло от кайсиеви ядки и бадемово масло или даже, опазили ни небесата, кедър. Но винаги си е имало такива, дето все се престарават. И понякога те са ни нужни. О, а.
След което пак се върна и се вля в ръмжащия поток от жалки и осакатени тела, изтичащ към главния гаров изход. Общо две-три дузини хора бяха тръгнали да се изнасят. Всеки като че ли се изнасяше самостоятелно, всеки — по свои си, съвсем независими причини, никой не гледаше да настигне другия и все пак очебийно си личеше — ако някой си направеше труда да погледне тези хора, които никой не щеше нито да гледа, нито да вижда, — че те се изнасят заедно, в поток.