— Къде сме? Кое е това място? — боязливо попита Кейт.
— В твоя свят това е Северно море — рече Тор и отново извърна поглед към сушата, после тръгна нататък, влачейки чука след себе си.
Кейт придърпа мокрото си палто, загърна се и забърза подире му.
— Е, защо просто не си отлетя у дома по същия начин, както стигнахме тук, там, в… хммм… нашия свят?
Гневът в гласа й беше утихнал до смътно безпокойство относно това, дали подбира подходящите думи.
— Опитах се — отговори Тор.
Продължаваше да върви.
— И какво стана?
— Не ми се говори.
— Какъв е смисълът на всичко това, да му се не види?!
— Няма да обсъждам това с тебе.
Кейт сви рамене. Съвсем се беше вбесила.
— Така ли трябва да се държи един бог?! — кресна тя. — Значи, толкова те притеснява, че не ти се и говори, а?!
— Тор! Тор! Ти ли си?
Това последното го каза един тъничък гласец, който вятърът довя. Кейт се взря нататък, откъдето духаше той. Иззад едно ниско възвишение в мрака проблесна фенер и започна да се приближава към тях.
— Ти ли си, Тор? — На хоризонта се появи дребничка старица, понесла фенера над главата си. Куцукаше въодушевено към тях. — Видях чука и си помислих, че трябва да е твоят. Добре дошъл! — изчурулика тя. — Лоши времена си улучил обаче. Тъкмо слагах гърнето и си мислех да взема да забъркам нещо и после да се убия ли, що ли, ама след това си викам: я потрай още два-три дена, Цулива… Цувила… Свули… Цуливайонсис — като си говоря сама, никога не мога да си кажа името както трябва и направо откачам, нали разбираш, такова умно момче си ми ти, винаги съм го твърдяла, да си разправя всеки каквото си ще, та си викам: Цуливайонсис, я виж дали няма да дойде някой, пък ако не дойде, е, тогава се трепи, щом искаш. И — гледай ти! Ето те на тебе! О, добре си ми дошъл, добре си ми дошъл! Гледам, че си си довел и другарче. Ще ни запознаеш ли? Драго ми е, миличка, много ми е драго! Казвам се Цуливайонсис и ако се запънеш, докато го казваш, хич няма да ти се обидя!
— Аз… ъ-ъ… аз съм Кейт — представи се Кейт съвсем пищисана.
— Да, да, сигурна съм, че това ще е достатъчно — сряза я старицата. — Както и да е, ако ще идвате, идвайте. Ако ще ми се моткате тука цяла нощ, то тогава направо да ходя да си се самоубивам, пък вие, като сте готови, правете си самички чай. Хайде де, идвайте!
Тя изтърча напред и само след няколко метра стигнаха до някаква ужасна съборетина от греди и кал, която изглеждаше така, сякаш тъкмо когато е тръгнала да рухва, нещо е запецнало и не може да се срути докрай. Кейт хвърли поглед към Тор — надяваше се да се ориентира в обстановката по неговата реакция, но той очевидно беше потънал в собствените си мисли и явно не смяташе да ги споделя. Стори й се обаче, че ходи малко по-различно. По време на краткото им познанство й се струваше, че той постоянно се бори с някакъв си свой вътрешен, сдържан гняв и това сега го беше поотпуснало. Направи й път да влезе първа в бараката на Цуливайонсис и й махна припряно да заповяда. След няколко секунди и той я последва нелепо приклекнал — беше се задържал за малко навън, за да огледа околния пейзаж, доколкото той изобщо се виждаше. Вътре беше тесничко. Няколко постлани със слама дъски вместо легло, къкрещо над огъня гърне и сбутан в ъгъла сандък, който служеше за сядане.
— Ей тоя нож исках да използувам, виждаш ли го? — Цуливайонсис взе да се суети наоколо. — Тъкмо го точех, нали разбираш. Много хубавички стават, като поработиш здраво с точилото, пък си мислех, че ей тука ще е много добре да го закрепя, нали виждаш? Ей тука, на стената — мога да натикам дръжката в ей тая пукнатина, така че да не мърда, и после хоп! — да му се метна. Хоп! Разбираш ли? Чудя се дали не трябва да го туря малко по-ниско, ти какво ще кажеш, миличка? Ти разбираш от тези работи, нали?
Кейт обясни, че не разбира, като при това успя да го направи най-спокойно на вид.
— Цуливайонсис — обади се Тор, — не сме дошли тук, за да останем за постоянно, а за да… Цули, моля те, остави го този нож!
Цуливайонсис се беше изправила и ги гледаше много закачливо, но наред с това беше допряла голямото безпощадно острие на ножа към лявата си китка.
— Не ми обръщайте внимание, милички — каза тя. — Съвсем съм си добре. Мога просто да си се колна в мига, в който се почувствувам готова. С най-голямо удоволствие. Тука вече не става за живеене. Не, не, хич. Теглиш си ножа и си щастлив! Няма да ви развалям щастието с викове и писъци. Хич няма и да гъкна даже. — Тя стоеше там и трепереше.
Внимателно, почти нежно Тор протегна ръка и измъкна ножа от треперещата й длан. Щом го пусна, старицата като че ли се спаружи и всичкият й кураж се изпари. Седна пак на сандъка отпусната като купчина. Тор приклекна пред нея, притегли я към себе си и я прегърна. Постепенно тя като че ли живна, после го бутна, каза му да не изглупява и припряно се опита да приглади безнадеждно разпарцаливената си черна рокля.