— Тая работа с Уелс ми се стори наистина ужасна — продължаваше Цуливайонсис. — Хич не те и знам защо толкова настояваше. Разбира се, знам, че той ти е баща и баща на всичко, което усложнява положението. Но Один, Один… толкова отдавна го познавам! Нали знаеш, едно време той сключи сделка — жертвува едно от собствените си очи в замяна на мъдрост? Разбира се, че знаеш, миличък, че ти си му син, нали така? Е, аз винаги съм казвала, че той трябва да удари на кандърма, що се отнася точно до тая сделка — и да си поиска окото обратно! Сещаш ли се какво искам да ти кажа, Тор? И тоя ужасен Тоу Раг! Трябва да внимаваш с него, Тор, ама наистина много да внимаваш. Е, предполагам, че утре сутринта ще разбера как е минало всичко, нали така?
Тор плъзна гръб по стената и се изправи. Стисна топло ръцете на старицата и се усмихна напрегнато, ала нищо не каза. Кимна леко на Кейт, че си тръгват. Тъй като да си тръгне беше най-голямото й желание на света, тя успя да устои на изкушението да каже „О, така ли?!“ и да вдигне голям скандал, задето се държат с нея по този начин. Вместо това кротичко се сбогува със старата жена и пое в тъмната нощ. Тор я последва.
Кейт скръсти ръце.
— Е? Сега накъде? Какви още страхотни светски събития си ми приготвил за тази вечер? — тросна се тя.
Тор се помота, вторачил поглед в земята. Измъкна чука и го претегли одобрително на дланта си. Взря се в мрака и небрежно замахна веднъж-дваж с чука. Залюля се насам-натам — пак небрежно. Пусна чука, който изхвърча в мрака и разцепи една скала, нехайно щръкнала на около двадесетина метра от тях, и пак се върна. Тор го улови нехайно, подхвърли го във въздуха и пак нехайно го улови.
После се обърна и за първи път я погледна в очите.
— Искаш ли да видиш нещо? — попита я той.
Глава 27
Силен порив на вятъра се втурна през огромните арки на празната гара и почти предизвика Дърк да завие от мъка, задето следата, която беше надушил, така изведнъж бе изстинала. Студената лунна светлина се разстилаше по дългите редици стъклени панели, изтегнали се по цялото протежение на покрива на гара „Сейнт Панкрас“.
Тя падаше върху празните релси и ги караше да сияят. Падаше върху разписанието на влаковете, падаше върху табелата, която обясняваше, че днес билетите са на календарни цени, и ги караше и двете да сияят.
Оградени като в рамка от арката, оформяна от далечния край на покрива, се възправяха гигантските силуети на пет огромни резервоара за светилен газ, а поддържащите ги конструкции изглеждаха така, сякаш смътните им очертания бяха преплетени едно в друго по невъзможен начин като обръчите в номера на някой илюзионист. Луната огряваше и тях, ала Дърк не огряваше.
Беше видял как стотина души се изпаряват във въздуха и това в известен смисъл беше абсолютно невъзможно. Последното само по себе си не му създаваше проблем. Невъзможното не го притесняваше излишно. Щом нещо не беше станало по възможен начин, то очевидно беше станало по невъзможен начин. Въпросът беше как.
Обикаляше мястото, където всички бяха изчезнали, оглеждаше внимателно всичко от всяка възможна гледна точка и търсеше нещо, което да му подскаже какво става, някаква аномалия, нещо, което да му позволи да премине в каквото и да беше там онова, в което току-що беше видял стотина души да преминават като едното нищо. Имаше усещането, че някъде съвсем наблизо се вихри някакъв голям купон, на който не е поканен. В отчаянието си той започна да се върти на едно място с разперени ръце, после реши, че това е абсолютно безполезно, и вместо това запали цигара.
Забеляза, че когато извади пакета, от джоба му изхвръкна някакво листче, и щом цигарата му се разгоря, той се наведе да го вдигне.
Не беше нещо кой знае колко вълнуващо — просто сметката, която, беше платил на онази сърдита медицинска сестра в кафенето. „Няма що!“ — помисли си той за всяко нещо, записано в сметката, докато ги преглеждаше едно по едно, и тъкмо понечи да смачка листчето и да го хвърли, когато го осени една мисъл, свързана с оформянето на самия документ.
Отляво бяха подредени нещата, за които трябваше да се плаща, а отдясно — цените.
Когато съставяше собствените си сметки — когато имаше клиент, де, нещо рядко срещано в момента, пък и доколкото имаше клиенти, те като че ли не успяваха да останат живи достатъчно дълго, за да получат сметките му и да се възмутят от тях, — що се отнася до нещата, за които трябваше да се плати, той обикновено се понапрягаше малко. Съставяше есета, кратки пасажи, които ги описваха. Обичаше клиентът му да чувствува, че поне в това отношение той или тя получават нещо, което си струва парите им.