— С Мирна ли? — изненада се Ани. — С Мирна? — Посочи към „финансовия център“ на Трите бора, който се състоеше от смесения магазин, пекарната, бистрото и книжарницата за нови и употребявани книги.
Рен-Мари осъзна, че дъщеря й познаваше Мирна само като собственичка на книжарница. Всъщност знаеше всички селяни само като жители на Трите бора и не бе чувала нищо за живота им преди това. Ани нямаше представа, че едрата чернокожа жена, която продаваше книги втора употреба и помагаше на семейство Гамаш с градинарството, всъщност беше доктор Ландерс, пенсиониран психолог.
Рен-Мари се зачуди какво ли щяха да мислят за нея и Арман новодошлите в Трите бора. Възрастната двойка в бялата дъсчена къща.
Дали щяха да са леко смахнатите селяни, които си правят букети от плевели и седят на верандата с вчерашния брой на La Pressed. Може би щяха да ги знаят просто като стопаните на Хенри.
Щяха ли някога да разберат новодошлите в Трите бора, че е била старши библиотекар в Квебекската национална библиотека?
Щеше ли да има значение?
Ами Арман?
Как ли би си представил някой нов съсед предишния му живот? Може би щеше да си помисли, че е бил журналист, работил в интелектуалния и почти неразгадаем ежедневник Le Devoir. Дали щеше да предположи, че всеки ден е носел раздърпана жилетка и е пишел политически коментари и анализи?
По-проницателните вероятно биха направили догадка, че е бил професор в Монреалския университет. Добряк, който се е увличал по историята и географията и се е интересувал какво произлиза от тяхната среща.
Дали някой новодошъл в Трите бора изобщо би предположил, че човекът, който хвърля топката на немската овчарка или пийва скоч в бистрото, някога е бил най-уважаваният полицай в Квебек? В цяла Канада? Би ли могъл да се досети, че едрият мъж, който всяка сутрин прави упражненията от „Слънчевия поздрав“, някога си е изкарвал прехраната, като е преследвал убийци?
Рен-Мари се надяваше, че не.
Искаше й се да вярва, че това вече е минало. Този живот сега бе просто част от спомените им. Витаеше в планините около селото, но нямаше място в дома им. Не и тук, не и сега. Главен инспектор Гамаш, началник на отдел „Убийства“ в Sûreté du Québec, бе изпълнил дълга си. Ред бе на някого другиго.
Но сърцето на Рен-Мари се сви, когато тя си спомни как вратата на кабинета се бе затворила. Как бе изщракала бравата.
Нощната пеперуда продължаваше да пърха около лампата и да се блъска в крушката. Дали търсеше топлина, или бе привлечена от светлината, питаше се Рен-Мари.
Дали бе болезнено? Допирът до нажежената крушка сигурно опърляше крилцата й, а малките крачета, тънки като нишки, едва докосваха стъклената повърхност и се отблъсваха от нея. Дали болеше, защото пеперудата не можеше да получи от лампата онова, което така отчаяно търсеше?
Рен-Мари стана, угаси осветлението на верандата и след няколко секунди пляскането на крилцата престана. Възрастната жена се върна на стола си.
Вече беше съвсем тихо и почти тъмно. С изключение на жълтеникавата светлина от прозореца на всекидневната. Докато тишината се разливаше, Рен-Мари се запита дали бе направила услуга на нощната пеперуда. Дали й бе спасила живота, но го бе лишила от смисъл?
Тогава отново се чу онзи пърхащ шум. Колеблив и отчаян. Едва доловим, крехък, но настоятелен. Пеперудата бе отлетяла към другия край на верандата. Сега се блъскаше в стъклото на прозореца, зад който седяха Арман и Жан Ги.
Отново бе намерила светлината. Никога нямаше да се откаже. Не можеше.
Пред погледа на дъщеря си Рен-Мари отново се изправи и включи лампата на верандата. Нощната пеперуда просто правеше това, което бе заложено в природата й. А Рен-Мари не можеше да я спре колкото и да й се искаше.
— Как е Ани? — попита Гамаш. — Изглежда щастлива.
При мисълта за дъщеря си се усмихна и си спомни как танцуваше с нея на селския площад, след като се бе венчала за Жан Ги.
— Питате ме дали е бременна?
— Разбира се, че не — тросна се бившият началник на Бовоар. — Как можа да си помислиш такова нещо?
Гамаш взе преспапието от масичката за кафе, остави го, после хвана някаква книга и започна да я върти из ръцете си, сякаш за пръв път я виждаше.
— Това не ми влиза в работата — добави след малко и се поизправи на стола си. — Нима според теб си мисля, че би била щастлива само ако забременее? За какъв човек ме вземаш? За какъв баща?
Арман изгледа ядосано младия мъж пред себе си.
Жан Ги отвърна със спокоен поглед на това необичайно избухване.
— Няма нищо лошо в това да попитате.