Така ли магьосникът примамваше жертвите си?
А музата? Омайваше, привличаше. Далече от бурята. С обещание за вечна безопасност. Вечен покой.
Такова ли бе усещането, когато умреш?
Клара отстъпи от парапета, но Мирна я спря.
— Всичко е наред — прошепна тъмнокожата жена.
С разтуптяно сърце Клара се подчини и застина неподвижно. А после отново направи крачка напред.
Отидоха да си вземат куфарите и зачакаха да се спусне подвижният мост.
Гамаш беше най-отпред на колоната, но без да каже нито дума, Клара се нареди пред бившия детектив. А той, също така мълчаливо, отстъпи крачка назад.
Когато мостчето от кораба до сушата бе спуснато, Клара първа мина по него.
Надолу, надолу, надолу. Водеше ги все нататък, докато не стъпи на дока. Приятелите й бяха зад нея.
— Ако позволиш — обади се Гамаш. Клара забеляза едва доловимата промяна. Арман молеше за разрешение, но само от вежливост. Нищо повече.
Художничката кимна и тогава бившият детектив без колебание пристъпи към действие.
Приближи се с бърза крачка към първия изпречил се пред погледа му човек — възрастен мъж с голяма водонепромокаема шапка, който стоеше и наблюдаваше как разтоварват Loup de Меr.
— Търсим човек на име Норман — рече Гамаш. — Възможно е да се представя и като Ноу Ман.
Старецът не го погледна, а отклони очи към реката.
— Връщайте се на кораба. Тук няма да намерите нищо.
— Трябва да се срещнем с Ноу Ман — повтори Гамаш с дружелюбен, но твърд глас.
— По-добре си тръгвайте.
— Арман? — обади се Мирна.
Двете с Клара стояха на известно разстояние и оглеждаха пристанището и селото в търсене на Питър. Но наоколо нямаше никого. Нито мъже, нито жени, нито деца. Селището изглеждаше по-скоро изоставено, отколкото обезлюдено. Сякаш всички бяха побягнали. Точно преди да ги сполети бедствие.
Мирна усещаше как куражът й се стопява. Изтича и изчезва през пукнатините в смелостта й. Зад гърбовете им беше корабът — с кроасаните, ваната и лекото ритмично полюшване.
Можеше да ги отведе у дома. При нейните кроасани, нейната вана и твърдата земя на Трите бора.
Гамаш и Бовоар се приближиха към жените.
— Двамата с Жан Ги трябва да намерим Норман. А вие трябва да стоите тук.
— Но…
Клара млъкна. Спря я почти невидимият жест на ръката и решимостта, изписана на лицето на Гамаш.
Независимо дали заемаше длъжността главен инспектор, или не, този мъж винаги щеше да води и другите винаги щяха да го следват. Дори ако това просто значеше да стоят някъде и да чакат.
— Дойдохме чак дотук — възрази Клара.
— И по-далече не е нужно — увери я Гамаш. Погледът му бе толкова благ, че художничката усети как се успокоява.
— Трябва да намеря Питър — настоя тя.
— Ще го намериш — отвърна бившият детектив. — Но първо трябва да разберем къде е Норман. Рибарят каза, че е ей там.
Гамаш посочи към едно възвишение, хълмче. На него не се виждаха къщи или каквито и да било постройки. Просто скали и шубраци.
— Има закусвалня — махна Бовоар към вехта сграда е дъсчени стени. — Може да ни чакате вътре.
Клара бе забравила, че двамата мъже са идвали на това място и преди.
— Нека дойда с вас — предложи Шартран.
— По-добре останете тук — рече Гамаш. Сетне се обърна към Клара: — Досега ти водеше. Дойде моментът да спреш и да почакаш. Ако намерим Питър, ще го доведем при теб. Обещавам.
Бившият главен инспектор кимна леко, за да благодари на стареца, който вече се бе обърнал и отново гледаше към пристанището и към реката отвъд него.
В този миг Гамаш имаше чувството, че възрастният мъж не е наблюдавал кораба, а по-скоро го е очаквал.
Мореплавател на сушата. Но завинаги моряк в сърцето си. Може би дори voyageur.
Клара застана пред вратата на закусвалнята и изпрати с поглед Арман и Жан Ги, които се отдалечиха от селото. Стигнаха до върха на хълма и там спряха.
Два силуета, на няколко крачки един от друг, очертани на фона на утринното небе.
Клара леко наклони глава и присви очи. Тогава усети как сърцето й се свива. Приличаха на заешки уши. Като онези от картината на Питър.
Когато влезе в закусвалнята, художничката разгърна едно от платната на съпруга си. Марсел Шартран донесе чиния с парче лимонов пай с целувки и я сложи върху единия ъгъл, за да не се подвива.
Клара седна и впери поглед в картината. Засега това бе единственият начин да се почувства близо до Питър.
В далечината напред Гамаш и Бовоар виждаха село Аньо де Дьо. Зад тях беше Табакен.