А по средата се простираше територия. Пуста. Празна.
Ничия земя. Земята на Ноу Ман.
Насред нея обаче стоеше спретната къщурка.
Домът на Ноу Ман.
Пред погледа им от един стол бавно се надигна фигура. Върлинеста и опърпана, наподобяваща парцалена кукла или плашило. Човекът се изправи и се открои на фона на тъмния правоъгълник в рамката на вратата. Направи крачка към тях. Още една.
И спря. Вцепенен.
Мъжът се изправи, когато ги видя на хълма. Стоеше и се взираше. Сетне се пресегна и се хвана за очуканата дървена греда, която подпираше навеса над верандата. Стискаше я здраво, вкопчен в нея и в остатъците от разума си. Знаеше, че онова, което вижда, няма как да е истина.
Беше мираж, някаква шега или номер. Изтощението и шокът трябваше да са виновни.
Подпираше се на грубата греда, вторачен във фигурите на двамата мъже.
Не можеше да бъде.
Гамаш и Бовоар впериха очи в човека, който бе излязъл на верандата.
Закрачиха към него толкова забързано, че почти бягаха.
Мъжът ги видя и отстъпи назад. Извърна се и погледна през рамо към вътрешността на къщурката, към пещерата.
После пак се взря в призраците, които го приближаваха. Носеха се към него надолу по хълма. От Табакен.
— Питър? — извика Жан Ги.
Замръзнал на място, Питър Мороу ги гледаше втренчено.
— Боже мой, ти си! — възкликна Бовоар.
Питър бе раздърпан, а непокорната му коса — разчорлена. Лицето на обичайно спретнатия мъж бе обрасло с двудневна брада, а под очите му тъмнееха морави кръгове.
Прегърнал бе опорната греда на верандата и изглеждаше така, сякаш ще рухне на земята, ако не се държи. Когато Гамаш се приближи достатъчно, Питър пусна гредата и се вкопчи в него.
— Дойдохте — прошепна съпругът на Клара. Боеше се да примигне, за да не изчезнат. — Слава на бога, Арман. Ти си.
Стисна ръцете на Гамаш, за да се увери, че не е някаква илюзия.
Арман Гамаш се вгледа в зачервените сини очи на Питър Мороу. В тях видя изтощение и отчаяние. А някъде там като че ли едва проблясваше лъч надежда.
Хвана Питър за раменете и му помогна да седне на един от столовете на верандата.
— Вътре ли е? — попита Гамаш, а Питър кимна в отговор.
— Стой тук — рече Бовоар, макар да беше ясно, че Питър Мороу няма абсолютно никакво намерение да ходи където и да било.
В единствената стая на къщурката Арман Гамаш и Жан Ги Бовоар стояха край леглото.
Върху лицето на трупа имаше възглавница. Изпод нея бе шурнала кръв, просмукала се бе в белите чаршафи и ги бе обагрила в яркочервено.
Но следователите виждаха, че това се бе случило преди часове. Когато сърцето бе спряло. Преди няколко часа.
Гамаш провери за пулс. Нямаше. Мъртвецът бе студен като мраморна статуя.
Бившият детектив се извърна към вратата и извика:
— Ти ли сложи възглавницата върху лицето му?
— Боже, не! — чу се отговорът.
Гамаш и Бовоар се спогледаха. После по-възрастният мъж събра кураж и вдигна възглавницата, докато Жан Ги записваше случващото се.
Чак тогава Гамаш въздъхна. Дълга, дълга и много бавна въздишка.
— Кога пристигна професор Маси? — попита бившият главен инспектор, без да отмества съсредоточения си поглед от леглото. Устата на мъртвеца бе леко отворена, сякаш точно преди да издъхне, му бе хрумнала някаква мисъл.
Какво ли се бе опитал да каже? Недейте? Моля ви, моля ви, за бога? Дали е щял да се моли да бъде пощаден? Дали е щял да крещи обвинения? Или празни заплахи?
Гамаш се съмняваше. Рядко му се бе случвало да види смъртник, който да изглежда толкова примирен със собственото си убийство. С това да бъде отведен насила в Самара и хвърлен в краката на Смъртта.
Но докато се взираше в спокойните очи, Гамаш си мислеше, че тази среща е била предначертана отдавна.
Пътищата на двамата мъже се бяха пресекли преди десетилетия и оттогава съдбите им ги бяха водили към този ужасен миг на това изоставено място.
— Мисля, че е дошъл преди ден-два. — Гласът долетя през отворената врата, сякаш целият свят им говореше. — Изгубил съм представа за времето.
— А това кога се случи? — посочи Бовоар към леглото. — Не може да е било преди два дни. Починал е сравнително скоро.
— Снощи. Или може би в ранните часове на днешния ден. Намерих го така тази сутрин.
Настъпи мълчание и Гамаш отиде до вратата. Съсипан и зашеметен, Питър безпомощно се бе отпуснал на стола.
— Погледни ме — проговори Гамаш със спокоен и разумен тон. Стремеше се да върне Питър към реалността. Виждаше го как се отнася, отдалечава. Далеч от къщичката, от брега, от това ужасяващо премеждие.